неделя, 27 декември 2009 г.

Аниме поколението





Как детските мечти стават реалност!?





Първо трябва се намери нещо, което силно да ви впечатли. После трябва да сте отворена и артистична натура, няколко съмишленици и катализатор.











Валя Валентинова Панева и анимацията са добрият пример за канализирането на енергията, игрите и мечтите @_@. Завършва езикова гимназия и продължава образованието си в НБУ изучавайки тайните на компютърната анимация. Програми като: Photoshop, Adobe Premier Pro CS 4 / Pro 2.0 / 5.6, Sony Vegas, Sound Forge, ТoonBoom Studio Particle Illusion, After Effects за нея са като нотната тедрака за музиканта, като перото и мастило за поета, а с четката и платното са в едно.







video



И както някой беше казал "Съдбата прави път на тези, които знаят къде отиват" да й пожелаем на добър път =^_^=.

вторник, 3 ноември 2009 г.


Българско НЕконвенционално Изкуство



За инициативноста и перстпективите на студентите от художествените специалности. За един проект и четери изложби. За причините довели до появата му и отражението, което има след осъществяването му.



През пролетния семестър на учебната 2001-2002г. група студенти от СУ “ Св. Климент Охридски”, специалност Педагогика на изкуството, мислейки за бъдещето си и как да приложат на практика знанията придобити по време на следването сформираха отворена група и направиха проект с лого “Такъв, какъвто съм”. Мотивирани от желание да покажат авторското си присъствие, събрани от общия интерес към съвременните не традиционни форми на изкуството, целящи да привлекат колкото се може повече млади хора в магията на своята фантазия да усетят адреналина на творческия процес и удовлетворението от готовия продукт, те поеха по трудния път на самостоятелно, без преподавателска намеса, организиране на пректа.
Всъщност не мога да не отбележа, че повечето от тях са студенти на един от първите концептуалисти в България, и може би единствения преподавател по неконвенционални форми Орлин Дворянов. Макар и негласна неговата роля на консултант бе необходима от гледна точка на опита, който все още младите артисти нямат. По време на редене на изложбите формалното господине бе твърдо отречено и през цялото време се чуваше от всяко място на галериите Орлине, къде за смелост или консултация или просто по навик.
Както всеки проект и този си има своите отговорни лица. Ръководител е второкурсникът Любен Кулелиев, който съумя да организира участниците в четерите изложби, да подбере най-характерното за тях, от предотставените му проекти и произведения. За всяка изява има кординатор от града домакин. Неговата задача е да направи връзка с местната галерия и нейните уредници, да им обясни за инициативата и концепцията, както и да ги убеди в сериозността на идеята, за да им бъде предоставено пространството. Връзката със спонсорите от Български Младежки Алианс и програма “МЛАДЕЖ” към Европейската общност се осъществи от студентите, те подготвиха, написаха проекта и кандидатстваха напълно самостоятелно.
Освен художниците от софийския университет участие взеха и проявилите интерес от Художествената Академия в София, Югозападния Университет, от Нов Български Университет, приятели от други специалности, както и присъстващите на изложбите случайни зрители. Страничните участници се включиха в дискусиите и сглобяването на някои от конструкциите, също така им бе предоставена възможност да покажат скрития си талант, с четки и бои раздадени от организаторите, върху специално подготвени голямоформатни платна. Материалите, които са използвани обхващат широк диапазон: дърво, въже, найлон, корда, картон, фазер, монохромирани метални конструкции, фотографии, природни материали, бои, платна, цветни гланцирани хартиени ленти, вестници, астралон, цветно осветление, гипс, стъкло и плат. Представени бяха пърформанси, видео-арт, фотоинсталации, колажи, принт и абстрактна живопис. Както вече стана ясно проекта се реализира на територията на страната, а не само в София. Бяха посетени Плевен, Кюстендил, Благоевград и Казанлък. Целта е да се представят студентите и техните произведения в областта на съвременното изкуство.
Първият етап от проекта “Такъв, какъвто съм” се проведе в град Плевен със съдействието на градската галерия “Илия Бешков”. Кординатор е Цветанка Христова, тя направи връзките с галерията и местните медии. Подготвянето, експонирането, откриването и закриването обхванаха периода от 17 до 26 април. 2002г., акцията бе под надслов “Моето тяло”, задаваха се някои философки въпроси, и търсенето и самоиндентификацията на личността са в следствие желанието на младите художници да опознаят себе си, за да могат да се ситуират по-добре в заобикалящата ги действителност.
Моята работа към този проект бе да представя всяка изложба по лесен и разбираем начин за неподготвения зрител, поради екстравагантността и шокиращото им въздействие което имат. Субектовно-обективни. Всеки има поглед върху обикалящата го среда по-свой собствен вътрешно-градивен начин. Усещането е различно, както и истината има много лица. Трудно се минава от общото към частното, след като поколения наред сме възпитавани, че индивидуалноста е нещо лошо, а новото изпреварващо времето е дегенератско и формалистично. Формализма дълги години бе символ на западащите извън-социалистически влияния носещи, не както от гледна точка на времето, обновяване и развитие, разширяване на границите на изкуството, наложени от напредването на технологиите и световните промени, а деградация и разпад. Мотивацията на тези млади творци за подтема “Моето тяло”, има за основа исконното желание на човека да разбере тайните на живота, каква част от умствения си капацитет използва, дали генетично заложената информация или външно тялото му го прави по-различен от другите? Моето тяло е като прозорец на това което съм, то носи отражение на всичко което правя и ме заобикаля. То е израз на свобода и примиримост. Моето тяло е моето Аз, моя идентичен облик, моята визитна картичка.
Откриването продължи с пърформанс подготвен от студентите, акцента на представянето в ХГ “Илия Бешков”, бяха видео-арта и фотоинсталациите.
Втората акция бе в град Кюстендил от 14 до 19 май 2002г., с координатор Десислава Георгиева, която беше и официален фотограф на проекта. Мотото тук е “Байпас” и насочва вниманието към недостроената част на ХГ “Владимир Димитров – Майстора”, която преди години имаше амбицията да стане най-големия изложбен център на Балканите. В концепцията на изявата е залегнала идеята, че изложбената зала достроена или не, по своето предназначение е натоварена с много специфична функция, а именно това е пространство за показване на изкуство. Ето защо дори и недовършена тя сама по себе си е достатъчна причина и провокация за хората, занимаващи се с артистична дейност. Самата акция е един вид животоподдържаща операция, един байпас за иначе неизползваемите зали. Големите размери на залите предразположиха студентите към значителни по мащаб конструкции и инсталации.
Съвременното европейско изкуство от началото на 20 век търпи сериозни промени. С напредването на технологиите и с откриването на новите материали живота става по динамичен. Тази динамика изисква нов и по различен поглед към изкуството. Съответно подходът, както и използваните материали претърпяват своята промяна. След ready-made-а на Марсел Дюшам се откриват нови направления. Мислите и концепциите за изкуството в частност творец – зрител – материали – технологии - време и пространство са свързани. Акционите са отражение на тези промени и не бива да се търси естетическа наслада, както от традиционните произведениа на живописта и скулптурата. Идеята залегнала в хепанингите, ленарта и инсталациите е чисто концептуална. Те задават въпроси и търсят отговори за всеки човек индивидуално. Байпас на човека, артиста, художника, изкуството и живота. Бъдещите художници от СУ “Св. Климент Охридски” търсят начин да дадат живот на чуждото за българските традиции Европейско неконвенционално изкуство.
Следващото място за провеждане на т.н. изложба бе Младежкия дом в Благоевград. Калина Иванова в ролята на местен отговорник свърши работата по наемане на пространството за дните от 22 до 25 май 2002г. представянето премина под името “Пътуване в съзнанието” уцастниците имаха за цел да провокират подсъзнателните мисли и чувства у хората. Проведения хепанинг даде възможност на зрителите да станат част от случката, като за целта предоставиха няколко големи платна, на които те имаха свободата да рисуват. Вземайки участие независимо от пола и възрастта поне за малко да се почувстват като творци, по този начин напълно безвредно да освободят съзнанието си за да могат да приемат по-лесно динамичното развитие на живота. Освен свободната живопис бяха представени поредица класически фулксос пърформанси на Кейдж, Оно, Пайк и други, както и авторски такива. Моята интерпретация за гостите на акциите придоби поетичен, но разбираем характер.
Нещо се случва. В съзнанието на хората, в обществото, в отношенията и общуването. Нещо се случва. В търсене на алтернативи мисълта се стрелка в различни посоки. Тя е бърза като река, свободна като мустанг и с достолепието на сокол. Напрегната или в покой извежда на повърхността страхове и радости, спомени и мечти, болка и смях, онези забравени нови неща от съзнанието, които поколенията преди нас са подтискали за да оцеляват.
Нашият начин да се освободим от тях и да ги споделим е хепанинга. Малко странен и необичаен, а може би трудно разбираем, но запомнящ се. Не се притеснявайте, ако, докато гледате, съвсем логично започнете да си задавате въпроси. Това е нашата цел – да разбонтуваме вашите чувства, да изкараме емоциите ви на повърхността. Каквито и настроения да предизвикаме: недоволство, интерес, любопитство, съжаление, недоумение – важни са чувствата, а има ли ги то работата ни не е била напразно.
Последната четвърта изложба се проведе в град Казанлък от 22 до 28 юни 2002г., в Изложбена зала Искра №4. За подтема бе избрана Реалност и фантазия. Тази тема дава възможност за интерпретации в две насоки. Нормалното човешко битие свързано с рационално мислене и логика срещу въображението и странните състояния на ума, за това как мечтите понякога се сливат с реалността. Това е още един начин да се изяви всеки автор по отделно в насока в която не се е виждал до сега. Показани бяха няколко картини с абстрактна живопис, фотоинсталации и принти.
Тази малко разностранна изложба на студентите от СУ, София със специалност Педагогика на изобразителното изкуство е един творчески експеримент. Те са от различни курсове и възраст и се представят с много разнообраен репертоар. В процеса на редене на експозицията пролича умението им да общуват и да си сътрудничат. Макар и в начален етап от обучението си при всеки от тях се вижда собствен стил във визуализацията и маниера на работа. Ръководителя на проекта “Такъв, какъвто съм”, Л. Кулелиев, успя да организира 14 свои колеги за четвъртата последна изложба Реалност и фантазия. Защо Реалност и фантазия? Защото фантазията за едни е реалност за други. А спохожда ли всекиго фантазията и живеем ли всички в реалността? Дали заобикалящата ни действителност не е продукт на нечия фантазия? До голяма степен фантазията е основа и двигател на промените в света. Тя кара художника, поета, музиканта, архитекта, учения да търсят и превръщат мечтите в реалност.
Тези четири изложби се проведоха в период от три месеца в които студентите организираха всички детайли по проекта самостоятелно. Всичко около изпълнението на “Такъв, какъвто съм” ще бъде събрано и отразено в каталог. Той ще е заключителния етап, където ще бъде поместен подробен снимков материал. Текстовата част ще бъде представена от организационния екип с помощта на Орлин Дворянов, а текста преди всеки раздел ще е оформен от речите по откриванията за всяка изложба. Чрез него студентите се надяват да натрупат полезен опит, да разпространят сред младити концептуалното световно и европейско изкуство, да привлекат нови съмишленици, също така това е реклама и шанс за бъдеща професионална реализация в страната и чужбина.

неделя, 25 октомври 2009 г.



Цветовете и балканския фолклор.
Камбаненият звън.



Още в древноста езикът на цветовете е работил на няколко равнища: общонародно, при което не се помни мотивацията; сакрално – свещенно равнище и божествено, което обхваща езикът на ниво мистика. В ритуалните комплекси на древните общества всеки елемент притежава смислова натовареност, няма случайност в изказа. Универсалноста в значенията на някои цветове е съществуващо явление, но в повечето случаи тяхната семантика произлиза от контекстуалната им употреба.
Според жреческия кодекс горната дреха на свещеника трябва да е морава(1), полите да са украсени с бордюр от нарове/ябълки/, извезани с виолетово, пурпурно или алено, а между всяка двойка нарове да има по едно златно звънче. Тази дреха свещеникът трябва да носи по време на служба в светилището и звънтенето на златните звънчета да се чува когато влиза и излиза от свещеното място, зощото в противен случай ще умре. Защо този пищно облечен,според канона, свещеник ще се осланя за спасението си на споменатите златни звънчета? Ако разгледаме цветовия смисъл то златото се свързва със слънцето, светлината. Съответно тук може да се направи връзка с Божественото или сефирата Кетер/Корона/, която е непроменливото бяло маркиращо изкуплението в дрехите на дневните обичаи. Като основен синоним на златото бялото е символ на чистота, то има предпазна функция /правя връзка с червеното, защото белия цвят е част от всички цветове, а те са свързани по между си в два аспекта/(2), то е нещо добро което несъмнено води до Бог. Бялото обединява всички цветове Светлината символизирана от белия цвят, предхожда слънцето и символизира обединението. Според българските сватбени обичаи златото е връзката с Бога, като знак от отвъдното е посредник между вярващите и Него. Златото се свързва с царските инсигни. То е символ на власт и сила. Свързва се със светлината и вечността, и осъществява връзката с отвъдното. За еврейската кабала истинското злато принадлежи на Радостта и неговото място е там, където от Абсолютния Страх от Бога се появява радост, която нараства. Среброто стои по-долу /вероятно се прави връзка с 30-те сребърника на Юда от Библията/ и за да стане идеално то трябва да се смеси със злато.(3) Пак според еврейската кабал, върховното злато е скрито, тайно(4), вероятно по-същата причина, която изтъква и Библията, че “Скритото злато, което земното око не може да види и възприеме, защото то може да възприеме само долнокачествено злато.”(5) Това най-чисто злато принадлежи на сефирата Строго Съдене и се променя в синьо, черно и червено. По всяка вероятност тук синьото е само условно. Неговата задача е не да служи, като цвят, а по-скоро е символ на мъдроста. Чисто синьото също представлява общнтостта на Изрел.(6) Черното е идеално, то е същината на светлината, но достига до цвят само чрез вмъкващи се светлинки. То също е символ на десетата сефира-Мъдрост. Червеното е част от различни сефирот. Абсолютното червено е като горящ огън(7), както знамение Бог се показал на Моисей в горяща капина или като огнен пламък, но също така огънят се свързва и със страх (Страшния съд), страх от Бога, страх от злото, но също така има и предпазваща функция. Златото е обединяващ фактор. То съдържа в себе си от тъмно до светло (синьо, черно, червено, жълто, както и качеството - блестене), разделя се на сакрално и долнопробно, събира и пази добрите христяни, пази от уроки и отблъсква тъмните сили.
Цветовете са част от информационното пространство и тяхното зночение се проявява на различни нива, като символ, образ или звук. Някои учени смятат, че демоните и призраците могат да бъдат прогонени независимо дали е звънтенето на малки звънчета, камбанен звън, пискливото дрънчене на цимбали, бумтенето на гонгове или обикновеното дрънчене на бронзови или железни листа, удряни едини в други или пък с чукове и пръчки. Оттук и обичаят при обредите за прогонване на злите духове свещеникът да звъни със звънец, който държи в ръка, или да носи прикачени цяла връзка към някоя част от себе си, които да звънят при всяко негово движение. За широкото разпространение на такива поверия и обичаи, и древният им произход има различни примери.
От Лукиан разбираме, че призраците бягали при звука от бронз и желязо. Той противопоставя свойството на дрънченето на тези метали да отблъскват духовете на привличането, което оказва звънът на сребърните монети върху жени от определена категория. В Рим през Май, когато призраците на мъртвите правели годишното си посещение на стария дом и там ги гощавали оскъдно с черен боб, домакинът им посочвал вратата и им казвал: “Духове на бащите ми вървете си”, докато дрънкал с бронз. Представите, че духовете се страхуват от звънтенето на метал, не отмира с изчезването на езичеството. Те остават с пълна сила при христянството през Средновековието и дълго след това. Христянският учен, схоласт, Йоан Цецес разказва, че звънът на бронза бил също толкова резултатен при прогонването на видения, колкото и кучешкия лай. В христянските времена са смятали, че ушите на демоните и талъсъмите не могли да понасят тържествения звън на черковните камбани. Поради тази причина служебникът, известен като “Римски понтификален”, признава свойството на черковната камбана да пропъжда надалеч, докато се чува нейния звън, злите сили, и всички духове на бурята. Дурандус в своя прочут трактат за богослужебните обреди съобщава, че “камбаните се бият при шествие, за да подплашат демоните и да ги обърнат в бягство. Защото, когато чуят тръбите на черковното войнство, т.е. камбаните, те се плашат, тъй както всеки тиранин се плаши, когато чуе на своята земя бойните тръби на могъщ крал, негов враг.”
Английският изследовател капитан Френсис Грос пише следното: “В миналото, са биели камбаните на умряло с две цели: едната, да предизвикат молитвите на всички добри христяни за току-що отишлата си душа, а другата – да се прогонят злите духове, които стояли край леглото и около къщата, готови да сграбчат своята жертва…, но при звъна на камбаните те стоят на страна и душата, като преследван заек взема преднина.” Неприязанта на духовете към камбаните се споменава в “Златната легенда” писана от Якоб, архепископ на Генуа. В нея се казва, че злите духове, които са във въздуха, много се плашели от камбанения звън и за това когато има силни бури и гръмотевици биели всички камбмани за да се объркат демоните и да спрат да насъскват бурята. Можем да предположим, че от двете причини които Грос изтъква за биенето на камбаните на умряло то първата е основна а втората е извлечена от първата. За това свидетелства обичаят да се бие камбаната когато се виждал края на умиращия. В някои страни, може би от желание за предпазване от демоните и запазване на душевната чистота при преминаването от едно в друго състояние на умиращия той, а и после процесията са обличани в бяло/ древна Гърция, Византия/ Това проличава от не малко пасажи на стари автори. Така например в своята “Анатомия на злото” Стъбс разказва за ужасния край на един богохулник от Линкъншър за когото, като видели, че наближава краят му хората забили камбаната, а той като чул се надигнал и извикал “Кръв божа, няма да му се дам така лесно”, след което кръвта застуила от цялото му тяло докато не изтекла всичката. По същия начин, когато Катрин Грей умирала в затвора Тауар главния надзирател на крепостта изпратил човек в черквата, а тя предчувствайки края си започнала да се моли:” О Господи, в твоите ръце предавам душата си! Господи,Иисусе приеми моя дух.” Следователно за нея, както и за много други, звукът на камбаната, която бие на умряло, била “ Nunc dimittis .“(8)
Че действителната цел на камбаната, е да пропъди злите сили, които се навъртат невидими във въздуха се вижда от старите обичаи. В някои части на планините Айфел в областта Рейнска Прусия, когато се готвел да умре болен, близките звънели с малко “Бенедиктово звънче”, “за да държат настрана от умиращия злите духове”. При същия обичай в Айфеловите планини за пропъждане на демоните, които биха могли да отнесат бедната душа също са използвали приятния звук на малки звънчета. Само когато малкото звънче е изпълнило това си предназначение започвала да бие на умряло голямата камбана на камбанарията, та нейните звучни тонове да съпроводят като ангели пазители душата по дългия й път към страната на духовете. В един от пасажите от “Чистилището“, Данте пренася тази идея за звука на вечерните камбани, който отдалечаващите се в морето пътници чуват, сякаш бият на умряло и оплакват деня или слънцето, потъващо по това време в аленината на запада.
При някои по-изостанали азиатски народи обичаят да се прогонват зли духове със звънци и камбани се е запазил в първоначалния си вид до ден днешен. Сред племената банту от Кавирондо, в Централна Африка, когато една жена се е разделила със съпруга си и се е върнала при своите, тя смятала за свой дълг при смъртта му да го оплква в неговото село. За целта си връзвала на кръста говежди хлопатар, събирала приятелките си и групата се отправяла към селото в тръст докато камбанките звънтяли тъжно. И тук може да се направи асоцияцията за звука, който държи духа на умрелия на поетно разтояние, или да му покаже предаността на вдовицата. В югоизточните райони на Холандско Борнео даяките имат обичай да бият гонг денонощно, докато трупът е в къщата. Мелодията се изпълнява на четери гонга с различно звучене, които се бият един след друг на равни интервали от около две секунди. Дори биенето на камбаните в католическа Европа не е по призрачно и не впечатлява повече от тържествените звуци на тези кобни гонгове. Жрецът на натари в Мирзапур и много аскети из цяла Индия носят звънчета и клепала от желязо, които поклащат, докато вървят за да плашат демоните. Очевидно със същото намерение една особена категория жреци на гондите, които се борят с дявола, известни като оджиали, винаги носят звънчета. Вероятно мотивът, който стои зад обичая да се носят звънчета по всички части на тялото, особено по глезените, китките и врата при специален повод или за дълъг период от време, е същия. Най-вероятно са смятали, че звънтенето на звънчетата защитава носещия ги от нападенията на привидения. В Африка туземците много използвали звънци, за да обърнат в бягство злите духове, вероятно този обичай е бил зает от европеийците, тъй като африканците са вярвали в духове от най-стари времена,както познавали металите и особено желязото. При сунварите, които са златарите в Централните провинции на Индия, децата и младите момичета си слагат на краката кухи гривни със звънчета, но когато но когато омъжена жена е родила няколко деца, тя сменя кухата с пълна гривна. Казват, че причината момичетата да носят звънтящи гривни на глезените си е да се знае къде се намират и по този начин да не могат да вършат бели в тъмните ъгли. Но истинската причина по всяка вероятност е, че с тях са плашили духовете. Туземците по поречието на Конго се страхували, че демоните могат да влезнат в телата им през устата докато пият вода, затова в такива случаи използвали различни приспособления, за да държат тези опасни сили настрана, и едно от средствата е да звънят със звънец преди всяка глътка течност. Освен това в тази област омагьосани от жреца звънци служат за амулети против треска, куршуми и скакалци и могат да направят онзи който ги носи невидим. В Африка носенето или привързването на звънци към тялото е характерно за жреци, пророци и шамани, когато те изпълнявали тържествени церемонии, независимо дали прогонват демони, лекуват болест или разкриват божията воля пред смъртните.
Тези примери от цял свят показват колко широко е било разпространено използването на звънци в религиозните и магични ритуали и доколко всеобщо е било мнението, че тяхното звънтене има силата да пропъжда демони. Използването на звънците да привличат, а не да отблъскват, вероятно съответства на по-висока степен на религиозно съзнание, когато страхът от злото е надмогнат от вярата в доброто, когато желанието на набожните сърца е не толкова да избягат от Дявола, колкото да се приближат до Бог. И в единия и в дугия случай от които тръгнахме, независимо дали се е смятало, че свещеника в моравата си роба отблъсква нападенията на злото, или привлича вниманието на божеството, като озвучава със златните звънчета, престъпвайки прага на светилището.(9)


1 Изход, 28, 31-35.
2 Алмалех, М. Цветовете в балканския фолклор. Стр.29
3 Еврейска кабала стр. 25
4 Пак там
5 Царе І, 6:20
6 Алмалех,М. Цветовете в балканския фолклор.стр.168
7 Еврейска кабала стр.30
8 “ Сега отпускам” – (Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.)”, Евангелие от Лука.
9 Фрейзър, Джеймс “ Фолклора в Стария завет”.

сряда, 21 октомври 2009 г.

Кошмар, лудост или гений





В началото на века психоанализата бележи забележителни успехи в изследването на мозъчните процеси. Всичко ирационално – сънища, поведение, памет е част от характера на личността. Бош и Гоя рисуват кошмари. Сега провокирани от трудовете на психоаналитиците, художниците създават свят на сънищата.
Рене Магрит/1898-1967г./изобразява летящи камъни и риби с крака. В пейзажите му намират място и сцени от миналото. Това сюреалистично изкуство изобразява много емоции, много неконтролируема енергия. Салватор Дали/1904-1989г./си задава въпроса: Къде е светът сега? В какво могат да бъдат сигурни хората?” Реализъм, това не са единствено нещата, които ни заобикалят. В мозъка ни се таят странни светове.
Роден в Испания, Коста-Брава, в многодетно семейство Салватор не пази особено приятни спомени от детството си. Той е Салватор Дали №2 и никога няма да го забрави. Номер едно бил роден на 21 10 1901г., но тежко заболял и през 1903г. починал. Девет месеца по-късно се ражда друго момченце на което родителите дават същото име. Майката често ходила на гроба на мъртвото дете и взимала със себеси малкия Дали. Шока който той изпитал, когато видял гроба с неговото име оставил дълбоки следи в съзнанието му. Играчките на умрелия Салватор били разпръснати из цялата къща и той раснал в сянката на някого когото не виждал, както и в ада на миналото на родителите си.
По-късно през 1931г. рисува картината “Постоянството на паметта”, изобразява три разтичащи се часовника. Единият е върху клона на изсъхнало голо дърво, вторият е на ръба на плоскост и третия е върху деформирано странно лице със затворени очи намиращо се на земната повърхност. Дали този 3-ят часовник е символ на родителите му които са затворили очите за него или иска да им покаже, че брат му е мъртав и времето му отдавна е изтекло. В композицията е включен един затворен часовник по когото пълъзят мравки. Керемидения цвят на часовника показва силните емоции, обсебили мислите на художника, многото въпроси и голямото напрежение, които в главата му щъкат и не му дават спокойствие също като мравките налазили този джобен часовник. Картината като цяло е тъмна за разлика от последвалото продължение “Разпадане на постоянството на паметта”. Тя е светла в жълто-златисто, охра и меко кафяво. На последния план в далечината се вижда брега на Коста-Брава, където той пак се връща в края на живота си. Отново разтичащи се часовници, но за разлика от предишните тези са в процес на пълно разпадане. Човешкото лице започва да избледнява и потъва в земните недра-“пръст при пръста, пепел при пепелта”. Тук джобният часовник с пълзящите мравки е заменен от риба. Рибата е фалически символ за плодовитост и създаване на потомство, за възраждане и поддържане на живота. В Рим тя е погребален символ значещ нов живот в отвъдния свят, а в христянството е кръщение, безсмъртие и възкресение. В комбинация с часовника, който е символ на времето, композицията показва още веднъж произхода и посоката на темата, а именно зловещия детски спомен на Салвтор Дали, с който той опитва да се пребори. Тази композиция показва максимата, че времето лекува всичко. “Времето поражда всичко, което е било и ще бъде”-Бхагавадгита. То представлява слизане и завръщане обратно към първоизточника, има още разрушителна сила, но освен това разкрива истината.
Двете дървета, които той рисува, имат също своята смислова натовареност. Те са свързани по-между си от вода, но това което ги разделя е времето. С корени дълбоко в земята до центъра на света в допир с водите то израства в света на времето, като всяка година добавя кръгове, за да отмери възраста си. Клоните му достигат небето и вечноста и символизират различните нива на видимото съществуване.
Използваната цветова гама също не е случайна, от светло до тъмно от златисто до кофяво. Златистото е блясъка на просвещението, безсмъртието. За Омир то е връзката между небето и земята, а за Платон означава слънцето и разума. Кафявото се асоциира със земята.
Разгледания детски спомен е отразен в тези две картини с пълна гама от знаци и символи допълнени чрез езика на цветовете. Разчитайки всеки елемент по отделно ние откриваме как сублимацията на психическата енергия на Салватор Дали се трансформира в произведение на изкуството, където несъзнаваното се превръща в съзнавано.

вторник, 20 октомври 2009 г.

Арнолфини. Знак и символ




В основата на изобразителната дейност стоят възприятията. Те са следствие на усещането и отразяването на визуалните особености на предметите и явленията в действителноста. Всеки акт на зрително възприемане е сложен процес, който може да бъде по-краткотраен или продължителен. Това зависи от обекта и от възприемащия. Интелектуалнато равнище и емоционалната реактивност на личноста също оказват вляние върху качеството на възприемане. Като процес зрителната обозримост е търсене на определена от нивото система.
Първото, което привлича вниманието в една картина е композицията и цвета, след това са размерите, материалите, внушението и съдържанието. Но една картина не е само произведение на изкуството или пък композиция тя носи в себеси образи, думи, значения и знаци. Тя изобилства в повечето случаи със знаци-символи, които съдържат заложена ценна информация. Да вземем например една библейска сцена много хора знаят как се изобразяват Христос, Дева Мария, или какво означава гълъбът, но колко от тях знаят за символиката на жестовете им, или че мидата е знак за поклонник /картината на Караваджо – Вечеря в Емаус/, и че тя предполага носителят и да е Свети Петър. Тълкуването на образи и знаци е зависимо също и от комуникативноста на картината
Нека да разгледаме сватбения портрет на семейство Арнолфини от 1434г. На пръв поглед млада семейна двойка в спалното помещение с кученце. В стаята има огледало, прозорец, полилей, спалня чехли и др. Всеки един от изброените детаили е символ и може да бъде разчетен, но дори и сами по себе си без тълкуване те са носители на естетическа наслада, защото както е известно фламанските майстори изписват и на най-малките елементи, като пръстени, бижута, тантели, паната по стените, украсата и шарките на пода. Но да се върнем към тълкуванието на знаците. Името на картината е “Сватбата на Арнолфини” то е подсказано от захвърлените чехли, които символизират извършването на религиозна церемония, както и образите в огледалото. През 15в. брачната церемония е единственото христянско тайнство, при което не се изисквало присъствието на свещеник. Били нужни само двама свидетели – тези от огледалото. Малкото рошаво кученце на преден план внася безгрижие в картината иначе изпълнена с толкова тържественост. За кучетата в портретите се знае, че символизират верноста и земната любов. Рисуването на босите Арнолфини също не е случайно, по онова време се смятало, че докосването до земята с боси стъпала носи плодовитост.
Друг важен знак е кристалната броеница до огледалото. Тя е типичен годежен подарък от мъжа за бъдещата избранница. Кристалът е символ на чистота, а броеницата на добродетелността на булката и на дълга й да остане благочестива.
Скъпият плод, в случая портокалите, също носи своето значение. Известни като “ ябълките на Адам “ портокалите символизират забранения плод от райската градина и по този начин напомнят за страстта като смъртен грях за който се смята, че е причинил падението на човека. “Грешните“ човешки инстинкти се пречистват чрез христянския брачен ритуал.
На таблата на леглото в горната част има фигура на жена в чиито крака лежи змей. Вероятно това е Св. Маргарита, покровителка на раждането, която винаги е придружавана от змей. Но метличката до фигурата може да означава и Св. Марта, която е покровителка на домакините. Самото легло в кралските и благороднически семейства е от особенно важно значение за продължаването на рода. Леглото е мястото, където човек се ражда и напуска света при смъртта си, а червените драперии са символ на страста.
Почти всичко в картината показва богатството на младата двойка от дрехите и мебелите до екзотичния плод на прозореца. До леглото има богат и много скъп килим, още едно свидетелство за богатството и социалното им положение. Джована е облечена в модна зелена рокля, подходяща за сватбена картина – зеленото е символ на плодовитостта. Тя не е бременна, позата й просто подчертава корема, където по това време се смята, че е съсредоточена женската красота. Възможно е позата и подчертания корем да изразяват желание за бъдеща бременност.
Така разгледана картината има разгледана картината има богато и интригуващо съдържание, но по този метод може да се разгледа всяко произведение на изкуството, в което има кодирана информация. Знаците и знаковата система улесняват изобразителния характер, но натоварват с изобилието на информация.

Караваджо през моите очи




Микеланджело Мерзи да Караваджо е роден през 1573г., той носи името на родния си град Караваджио намиращ се близо до Милано. През 1592г. се заселва в Рим, но след поредица скандални ситуации му се налага да напусне града. Вдъхновен от ренесансовите майстори Леонардо да Винчи и Микеланджело, Караваджо е предвестник на барока, стил завладял Европа през ХVІІв.

Той е известен с театралнато насочване на светлината в картините си – осветява композициите така сякаш използва прожектори към определени сцени и създава петна от ярка светлина и дълбоки тъмни сенки. Това боравене със светлината се нарича chiaroscuro, от chiaro – светло и scuro – тъмно.

Силата на Караваджовата живопис идва от способността му да съчетава реализма и символиката на образа и етюда представяйки ги чрез театрални пози, жестове и маниери. Той използва материалната въплатеност на ренесансовите художници и мистицизма и символиката на предметите на фламанската художествена школа. Колкото повече наблюдаваме картините му толкова повече забелязваме търсената стратегия на символиката в предметния свят и жестикулациите. Реализмът сам по себе си рядко създава убедително изкуство затова Караваджо търси начин да оживи комуникативността на произведенията си и го намира. Дали чрез насочените светлинни източници/не е използвал по-малко от два/. За основа си служи както с тъмен, така и със светъл фон, което се вижда от картините “Фруктиера” и “Гадателка”. Прибавяйки засилени жестове – Гадателка, той подканя зрителя да вземе дейно участие т.е. получава се диалог между картината и наблюдаващия. Очите, ръцете, мимиките подсказват на гледащия темата на разговора, времето в което се е случило събитието и участниците в него.

Освен chiaroscuro-то и маниеризма Микеланджело Мерзи да Караваджо използва и символиката на природата, както е във Вечеря в Емаус. Тук мидата на туниката на мъжа в дясно показва, че той е поклонник и вероятно това е свети Петър, първият ученик на Христос, който го вижда след възкресението му. Хлябът и виното на масата символизират кръвта и плътта на Исус в христянските тайнства. Това е причастието, чрез което вярващите се сливат тялом и духом с Него. Проличава и едно от скритите значения на картината нарът който рисува Караваджо е символ на триумфа на Христос над греха чрез възкресението.
Тази картина показва реализма на Микеланджело да Мерзи: учениците на Исус са рибари и работници-той ги рисува със здрави, груби ръце. Майстор е на натюрморта, което се вижда от по-голямата част от произведенията, владее перспективата във всички нейни аспекти – ръката на Св. Петър, на Христос благославящия жест, сабията на благородника от “Гадателка”, лютнятя от “Момиче свирещо на лютня” и други.
Има добро виждане за равновесието в картините си. Нито една от тях не създава дискомфорт у зрителя, а напротив от тях лъха спокойствие, рутина, предразполага наблюдаващия към общуване с произведението.

Караваджо, макар и в живота си доста нещастен и пълен с конфликти, показва добра дори отлична професионална подготовка. За него няма невъзможна материална, човешка или природна моделировка. Той е познавач на античното изкуство, на ренесанса, на символиката у холандците и основа за формирането на стила завладял за цял един век световните тенденции – Барока.

петък, 16 октомври 2009 г.

Едно време два свята


Как влияе еднопартийната политика в лицето на БКП върху художествения живот и най вече на критиката? За целите които й поставя, дали трябва да е субективна или обективна. За няколкото гледни точки относно обективността изхождащи от съществуващия партиен модел. Дали трябва да се следват промените течащи в цял свят и до колко е възможно, и каква е по същност идеята художествена критика?
Как тече времето в Европа в стилова измеримост през 20-ти век: Фройд (1900г); фовизъм (1905г); Кандински - абстрактна живопис (1910г); М. Дюшам - ready-made (1912г); Малевич - супрематизъм (1915г); А. Бретон – манифест на сюреализма (1924г); САЩ – popart (1960)…, а у нас от възраждането навлизат течения характерни за Европа от ренесанса и края на 18в. – академизъм; сецесион и символизъм; импресионизъм; нова предметност; социалистически реализъм или т.н. тоталитарно изкуство. Правя този паралел с цел да покажа колко е бил откъснат от света българския културен живот. Дали поради слабата информираност, от прекъснатите рисувални традиции, може би неразбирането води до трудното приемане на новите тенденции, или партийната политика.
Ще се опитам да засегна някои важни моменти за нашата критика от тоталитарния период, като за целта ще се позова на статии от сп. “Изкуство”( 1952г, бр2; 1957г, бр.5; 1976г, бр.6), сп. “Проблеми на изкуството”( 1972г, бр.4), в. “Народна култура”(1957г, бр.13, 17, 19, 20). Основен мотив ще бъде въпроса преимущество ли е изкуството и културата да са под влянието на партията през 50-те години, от кого се определя и каква е ролята на критиката?
Докато преглеждах специализираните издания впечатление ми направи тяхната шаблонност. Те са като задължителен наръчник с ясни и точни указания как трябва не, а как е задължително и какво да се пише. Една такава емблематична статия, без автор, е “За недостатъците в работата на нашата художествена критика” в сп. “Изкуство”, бр.2, (1952г, стр.3-15). В нея автори като Ал. Жендов, Л. Белмустаков и К. Кръстев са порицани, опровергани и нарочени за “проводници на буржоазния модернизъм, “низкопоклонници[1] и “формалисти”, но едва ли тези тежко изречени думи за тях са имали значението с което са произнесени. За К. Кръстев импресионизма е водещ за развитието на европейската живопис, за Белмустаков е стремеж към “обновяване на живописния израз[2], а Ал. Жендов е против заклеймяването на новите пластични реформи. Едва ли преднамереното ограничаване в стиловия изказ, както и в индивидуалността на художническия стил е от грижа за опазване на самото изкуство. Тук причините са много по сериозни. Провежданата едно-партийна политика и идеологията, която тя превръща в религия заемат важно място във всеки аспект от живота – музика, литература, изкуство, спотр, кино, телевизия, театър – в целия културен и личен живот.
В голяма част от статиите присъстват задължителни изрази от рода: “историческия Пети конгрес на БКП даде дълбоко мъдра и ясна програма…”[3], “20ят конгрес на КПСС, а по-късно и Априлският пленум на ЦК на БКП с прозорлива мъдрост…”[4], “Конгресът на КПСС и Априлският пленум помогнаха …”[5], “…постановлението на 20ят конгрес на КПСС и Априлския пленим на ЦК на БКП по въпроса за култа към личността…” [6]
Създаването на изкуство достъпно за и разбираемо от народа има за цел лесна асимилация на идеите от колкото се може повече хора от различни възрастови групи. Мултиплицирането на водещите личности и техните добродетели, митологизирането им, и превръщането не на индивида, а на работника в герой, комплексираността от аграрния облик на страната и превръщането й в промишлена. Всичко това води началото си от трансформирането на партията в държава. И най-лесния начин за реалирирането на тези митологеми е чрез манипулиране на изкуството и използването на знаци символи пресъздадени в подробна разказвателна илюстрация. За да се осъществят тези цели те трябва да са препоръчани от “свободната и здравомислеща “критика даваща не заръки, а насоки на творците.
В статията си “За националната форма в нашата живопис[7] Величко Коларски дава обяснение на феномена изкуство национално по форма и социалистическо по съдържание, за периода често използвана фраза. Според него сюжет на историческа или съвременна тема означава национална форма, а пресъздаването на националните ни черти и типологията на героя са социалистическото съдържание. От тук можем да изведем формулата на тоталитарния партиен модел на социалистическия живот: селски битови мотиви + еднотипни работници герои + партийните сцени + големите портрети на лидерите + академичната толерирана живопис + работещата по партийна поръчка критика = на социалистически реализъм.
Актуална ли е социалистическата реалност за критиката? Да, ако се гледа от страна на провежданата политика, но от гледна точка на професионалната критика и от най-истинския съдник времето то тя в тази си форма е тясна и ограничена. В една своя статия от 1946г, сп, Изкуство [8], Белмустаков пише за “тесния и ограничен битовизъм на Мърквичка, Митов, Вешин, Ангелов…”. Това изказване не е направено от желание да се подценят работите им, то носи професионални забележки целящи да насочат творците към обновяване на стиловия похват и сюжетното съдържание. Но реакцията която предизвиква у ръководните органи е субективна и крайна. Такова изказване е противно на провежданата митологизация на строя и окултяването на определени идеи.
Когато Обретенов казва, че изкуството може да бъде само за себе си и да носи наслада[9], партията, като вещ критик отвръща на това своеволие: “Разбира се, подобна творба може да доставя удоволствие, само че не на нас.” За да затвърдя още по силно убеждението си, че изкуството и критиката са, като пластелин в ръцете на управляващите и нямат свобода на изявява, за ограниченията и извеждането в нов контекст на званията критик и творец ще включа още един цитат от неизвестния автор ( без автор също като наодните приказки – препратки), “Къде е партийния критерий за оценка…”. Тук социалистическия реализъм се превръща в диктатура. Дават се строги напътствия за публикуваната научна литература и към какви изводи трябва да води читателя.
От всичко споменато става ясно, че в разглеждания период задачата на критика се определя не от обективност и профсионален опит. Неговата цел е не както казва проф. И.Маразов дадено произведение да се класифицира според критериите на епохата и по този начин да получи обективна оценка[10], а от нуждите на партията. Като живеещ в социалистическа реалност задачата му е: да запознае с живота на трудещите се от селата и градовете; да се освободи от порочността на западните влияния; да популяризира “великия съветски опит”; да подпомага обезличаването на индивидуалистичните прояви; да обедини всички художници в един съюз(1957г); да се бори срещу формализма; да утвърждава “действителните победи” на социалистическото реалистично изкуство; чрез рецензиите си да показва на художниците в какъв стил да рисуват, какви сюжети и съдържание трябва да носят творбите им.
Имали ли са друга алтернатива текстописците в този момент? ... Наложена е външна и вътрешна цензура. Свежия полъх от гостуващите изложби е търпял безпощадна мигновенна атака чрез пресата и периодичния печат. Който е дръзнал да пише с идеята за модерно съвременно изкуство и стилова и времева принадлежност е бил отхвърлян като неразбиращ и враг на националните ни интереси.
* * *


[1] “За недостатъците и работата на нашата художествена критика”, сп. Изкуство, бр. 2, 1952г, стр.5
[2] Пак там (стр5)
[3] Пак там
[4] в. “Народна култура”, бр.13, 1957г, ОХИ
[5] в. “Народна култура”, бр.17, 1957г, Обсъждаме ОХИ
[6] “Обсъждане на ОХИ-1957г” сп. Изкуство, бр.5, 1957г, стр.59
[7] в. “Народна култура”, бр.28, 1957г, 3.VІІІ, стр.3
[8] “Едно ценно художествено наследство”
[9] “За недостатъците в работата на нашата художествена критика”, стр. 7
[10] “Изкуство и критика”, сп. Проблеми на изкуството, 1972г, бр.4, стр.46-51

Магда Абазова: Въведение към теза


Въведение към теза

Не мога да отрека, че изборът ми да се спра на точно този художник бе дълбоко емоционален. Картините на Магда Абазова хипнотизират, провокират и изпълват със силни чувства. Те изкарват от съзнанието мисли и информация, учени, чути или прочетени някога, и ги въплъщават в материя. Придават им форма и ги обличат в цвят. Поставят ги в ситуации, както и в три времеви пространства – минало, настояще и бъдеще. В последствие разбрах защо е така. Тя е много искрена, естествена, с уникално чувство за хумор. Един ден си говорим по телефона и художничката казва: “Ех , Мая, животът минава толкова бързо... - млъква за момент и после, развеселена от дошлата й мисъл, продължава: - и ние трябва да тичаме с него.” Учи живота в движение и от него поема с пълни шепи. Живее и възприема нещата дълбоко, всепоглъщащо и обсебващо. Ето защо, Магда Абазова ме плени като човек и като художник. Накара ме да се замисля за различните гледни точки, за това, че всеки човек има свой житейски път и своя истина, и начинът му на изразяване като личност е уникален. Ъгълът, под който гледа живота Магда Абазова, проблемите, които я карат да се вълнува, чувствата, които я карат да гори, негативите, довеждащи я до изолация, са част от това изразяване. Заинтригува ме същината на нейното образно мислене. Всеки един предмет, човек, пейзаж, архитектура, духовно състояние или философско търсене, които художничката изгражда, е истинско, съществуващо, част от света ни.
За да мога най-добре да разгърна тази проблематика съм разделила същината на четири десетилетия, като в последното съм включила и началото на петото – новото хилядолетие. Всяко едно е озаглавено според приоритетите, които са вълнували авторката: Началото, Търсенето, Експериментът, Елементът. Като цяло, композицията на текста следва логиката на монографично изследване. Структурата не може и да бъде друга, тъй като се проследява градацията през времето и постепенното освобождаване от разказвателността, както и всеки преход в нова живописна изразност. Факт е, че досега за нея не е правено задълбочено цялостно проучване и за млад изследовател като мен е и привилегия, но и много отговорна и трудна задача.
Картините, на които съм се спряла, са подбрани с цел да покажат сложния и дълъг път, по който минава един художник. Необходимостта да се научи първо натурата и постепенно, по пътя на много рутинна работа да се стигне до създаването на образи, които с минимум описателност показват максимум информация или напълно се освобождават от нея.
Също така обръщам внимание на различните теми, които вълнуват авторовата душевност. Теми като: Българщината в поредицата й “Гайдари”, “Агушевите конаци”; красотата на фолклора ни в нестинарският свят – “Жарава”; природата в пейзажите й от Родопите, както и в картината “Пролет”; майчинството в “Детски мир”, “В парка”, “Майка”; “Градът” с неговата забързаност и модерност и... така до източната философия, разгърната в “Буда – съзнание”, “Пустота и в нея нищо” (по Буда). И други като портрети, натюрморти, будители - сюжети, от които никой художник не може да избяга, тъй като те са част от времето и нравствеността на конкретния период.
Друг принцип, по който са подбирани, е цветът. Магда Абазова има собствена палитра, с която се идентифицира. Създава цветови съчетания, с които изразява действителността такава, каквато я е видяла. Тя е от художниците, които можем да познаем по отличителния колорит. Той е отзвук на тяхната натура и житейска позиция. Чисти и наситени цветове, комбинирани със странни пембени или други екзотични такива. Авторката също така създава своя уникална и неповторима цветова гама, като изгражда нови колори чрез комбиниране.
Като приложение ще включила част от беседите ми с Магда Абазова, проведени в дома й. Също така съм направила видео записи на някои от срещите, с надеждата един ден те да се превърнат във филм. Необходимо е да спомена, че за това изследване съм работила със снимки, правени от оригиналните платна. Имах свободата и удоволствието да наблюдавам намиращите се в дома й при всеки удобен случай.
Изготвила съм каталогът с изключителното разрешение на художничката да снимам картините от личната й колекция, както и със съдействието на директорите на НХГ, СГХГ, ХГ- Добрич.
Искам да изкажа най-искрени благодарности на Магда и Тодор Абазови, които с голяма охота и много търпение ме приеха в дома и в живота си. Отделиха ми време, споделиха толкова лични спомени и моменти. На доцент Ружа Маринска, която ме запозна с тях.

Очаквайте продължението ... =^_^=