петък, 16 октомври 2009 г.

Едно време два свята


Как влияе еднопартийната политика в лицето на БКП върху художествения живот и най вече на критиката? За целите които й поставя, дали трябва да е субективна или обективна. За няколкото гледни точки относно обективността изхождащи от съществуващия партиен модел. Дали трябва да се следват промените течащи в цял свят и до колко е възможно, и каква е по същност идеята художествена критика?
Как тече времето в Европа в стилова измеримост през 20-ти век: Фройд (1900г); фовизъм (1905г); Кандински - абстрактна живопис (1910г); М. Дюшам - ready-made (1912г); Малевич - супрематизъм (1915г); А. Бретон – манифест на сюреализма (1924г); САЩ – popart (1960)…, а у нас от възраждането навлизат течения характерни за Европа от ренесанса и края на 18в. – академизъм; сецесион и символизъм; импресионизъм; нова предметност; социалистически реализъм или т.н. тоталитарно изкуство. Правя този паралел с цел да покажа колко е бил откъснат от света българския културен живот. Дали поради слабата информираност, от прекъснатите рисувални традиции, може би неразбирането води до трудното приемане на новите тенденции, или партийната политика.
Ще се опитам да засегна някои важни моменти за нашата критика от тоталитарния период, като за целта ще се позова на статии от сп. “Изкуство”( 1952г, бр2; 1957г, бр.5; 1976г, бр.6), сп. “Проблеми на изкуството”( 1972г, бр.4), в. “Народна култура”(1957г, бр.13, 17, 19, 20). Основен мотив ще бъде въпроса преимущество ли е изкуството и културата да са под влянието на партията през 50-те години, от кого се определя и каква е ролята на критиката?
Докато преглеждах специализираните издания впечатление ми направи тяхната шаблонност. Те са като задължителен наръчник с ясни и точни указания как трябва не, а как е задължително и какво да се пише. Една такава емблематична статия, без автор, е “За недостатъците в работата на нашата художествена критика” в сп. “Изкуство”, бр.2, (1952г, стр.3-15). В нея автори като Ал. Жендов, Л. Белмустаков и К. Кръстев са порицани, опровергани и нарочени за “проводници на буржоазния модернизъм, “низкопоклонници[1] и “формалисти”, но едва ли тези тежко изречени думи за тях са имали значението с което са произнесени. За К. Кръстев импресионизма е водещ за развитието на европейската живопис, за Белмустаков е стремеж към “обновяване на живописния израз[2], а Ал. Жендов е против заклеймяването на новите пластични реформи. Едва ли преднамереното ограничаване в стиловия изказ, както и в индивидуалността на художническия стил е от грижа за опазване на самото изкуство. Тук причините са много по сериозни. Провежданата едно-партийна политика и идеологията, която тя превръща в религия заемат важно място във всеки аспект от живота – музика, литература, изкуство, спотр, кино, телевизия, театър – в целия културен и личен живот.
В голяма част от статиите присъстват задължителни изрази от рода: “историческия Пети конгрес на БКП даде дълбоко мъдра и ясна програма…”[3], “20ят конгрес на КПСС, а по-късно и Априлският пленум на ЦК на БКП с прозорлива мъдрост…”[4], “Конгресът на КПСС и Априлският пленум помогнаха …”[5], “…постановлението на 20ят конгрес на КПСС и Априлския пленим на ЦК на БКП по въпроса за култа към личността…” [6]
Създаването на изкуство достъпно за и разбираемо от народа има за цел лесна асимилация на идеите от колкото се може повече хора от различни възрастови групи. Мултиплицирането на водещите личности и техните добродетели, митологизирането им, и превръщането не на индивида, а на работника в герой, комплексираността от аграрния облик на страната и превръщането й в промишлена. Всичко това води началото си от трансформирането на партията в държава. И най-лесния начин за реалирирането на тези митологеми е чрез манипулиране на изкуството и използването на знаци символи пресъздадени в подробна разказвателна илюстрация. За да се осъществят тези цели те трябва да са препоръчани от “свободната и здравомислеща “критика даваща не заръки, а насоки на творците.
В статията си “За националната форма в нашата живопис[7] Величко Коларски дава обяснение на феномена изкуство национално по форма и социалистическо по съдържание, за периода често използвана фраза. Според него сюжет на историческа или съвременна тема означава национална форма, а пресъздаването на националните ни черти и типологията на героя са социалистическото съдържание. От тук можем да изведем формулата на тоталитарния партиен модел на социалистическия живот: селски битови мотиви + еднотипни работници герои + партийните сцени + големите портрети на лидерите + академичната толерирана живопис + работещата по партийна поръчка критика = на социалистически реализъм.
Актуална ли е социалистическата реалност за критиката? Да, ако се гледа от страна на провежданата политика, но от гледна точка на професионалната критика и от най-истинския съдник времето то тя в тази си форма е тясна и ограничена. В една своя статия от 1946г, сп, Изкуство [8], Белмустаков пише за “тесния и ограничен битовизъм на Мърквичка, Митов, Вешин, Ангелов…”. Това изказване не е направено от желание да се подценят работите им, то носи професионални забележки целящи да насочат творците към обновяване на стиловия похват и сюжетното съдържание. Но реакцията която предизвиква у ръководните органи е субективна и крайна. Такова изказване е противно на провежданата митологизация на строя и окултяването на определени идеи.
Когато Обретенов казва, че изкуството може да бъде само за себе си и да носи наслада[9], партията, като вещ критик отвръща на това своеволие: “Разбира се, подобна творба може да доставя удоволствие, само че не на нас.” За да затвърдя още по силно убеждението си, че изкуството и критиката са, като пластелин в ръцете на управляващите и нямат свобода на изявява, за ограниченията и извеждането в нов контекст на званията критик и творец ще включа още един цитат от неизвестния автор ( без автор също като наодните приказки – препратки), “Къде е партийния критерий за оценка…”. Тук социалистическия реализъм се превръща в диктатура. Дават се строги напътствия за публикуваната научна литература и към какви изводи трябва да води читателя.
От всичко споменато става ясно, че в разглеждания период задачата на критика се определя не от обективност и профсионален опит. Неговата цел е не както казва проф. И.Маразов дадено произведение да се класифицира според критериите на епохата и по този начин да получи обективна оценка[10], а от нуждите на партията. Като живеещ в социалистическа реалност задачата му е: да запознае с живота на трудещите се от селата и градовете; да се освободи от порочността на западните влияния; да популяризира “великия съветски опит”; да подпомага обезличаването на индивидуалистичните прояви; да обедини всички художници в един съюз(1957г); да се бори срещу формализма; да утвърждава “действителните победи” на социалистическото реалистично изкуство; чрез рецензиите си да показва на художниците в какъв стил да рисуват, какви сюжети и съдържание трябва да носят творбите им.
Имали ли са друга алтернатива текстописците в този момент? ... Наложена е външна и вътрешна цензура. Свежия полъх от гостуващите изложби е търпял безпощадна мигновенна атака чрез пресата и периодичния печат. Който е дръзнал да пише с идеята за модерно съвременно изкуство и стилова и времева принадлежност е бил отхвърлян като неразбиращ и враг на националните ни интереси.
* * *


[1] “За недостатъците и работата на нашата художествена критика”, сп. Изкуство, бр. 2, 1952г, стр.5
[2] Пак там (стр5)
[3] Пак там
[4] в. “Народна култура”, бр.13, 1957г, ОХИ
[5] в. “Народна култура”, бр.17, 1957г, Обсъждаме ОХИ
[6] “Обсъждане на ОХИ-1957г” сп. Изкуство, бр.5, 1957г, стр.59
[7] в. “Народна култура”, бр.28, 1957г, 3.VІІІ, стр.3
[8] “Едно ценно художествено наследство”
[9] “За недостатъците в работата на нашата художествена критика”, стр. 7
[10] “Изкуство и критика”, сп. Проблеми на изкуството, 1972г, бр.4, стр.46-51

Няма коментари:

Публикуване на коментар