неделя, 25 октомври 2009 г.



Цветовете и балканския фолклор.
Камбаненият звън.



Още в древноста езикът на цветовете е работил на няколко равнища: общонародно, при което не се помни мотивацията; сакрално – свещенно равнище и божествено, което обхваща езикът на ниво мистика. В ритуалните комплекси на древните общества всеки елемент притежава смислова натовареност, няма случайност в изказа. Универсалноста в значенията на някои цветове е съществуващо явление, но в повечето случаи тяхната семантика произлиза от контекстуалната им употреба.
Според жреческия кодекс горната дреха на свещеника трябва да е морава(1), полите да са украсени с бордюр от нарове/ябълки/, извезани с виолетово, пурпурно или алено, а между всяка двойка нарове да има по едно златно звънче. Тази дреха свещеникът трябва да носи по време на служба в светилището и звънтенето на златните звънчета да се чува когато влиза и излиза от свещеното място, зощото в противен случай ще умре. Защо този пищно облечен,според канона, свещеник ще се осланя за спасението си на споменатите златни звънчета? Ако разгледаме цветовия смисъл то златото се свързва със слънцето, светлината. Съответно тук може да се направи връзка с Божественото или сефирата Кетер/Корона/, която е непроменливото бяло маркиращо изкуплението в дрехите на дневните обичаи. Като основен синоним на златото бялото е символ на чистота, то има предпазна функция /правя връзка с червеното, защото белия цвят е част от всички цветове, а те са свързани по между си в два аспекта/(2), то е нещо добро което несъмнено води до Бог. Бялото обединява всички цветове Светлината символизирана от белия цвят, предхожда слънцето и символизира обединението. Според българските сватбени обичаи златото е връзката с Бога, като знак от отвъдното е посредник между вярващите и Него. Златото се свързва с царските инсигни. То е символ на власт и сила. Свързва се със светлината и вечността, и осъществява връзката с отвъдното. За еврейската кабала истинското злато принадлежи на Радостта и неговото място е там, където от Абсолютния Страх от Бога се появява радост, която нараства. Среброто стои по-долу /вероятно се прави връзка с 30-те сребърника на Юда от Библията/ и за да стане идеално то трябва да се смеси със злато.(3) Пак според еврейската кабал, върховното злато е скрито, тайно(4), вероятно по-същата причина, която изтъква и Библията, че “Скритото злато, което земното око не може да види и възприеме, защото то може да възприеме само долнокачествено злато.”(5) Това най-чисто злато принадлежи на сефирата Строго Съдене и се променя в синьо, черно и червено. По всяка вероятност тук синьото е само условно. Неговата задача е не да служи, като цвят, а по-скоро е символ на мъдроста. Чисто синьото също представлява общнтостта на Изрел.(6) Черното е идеално, то е същината на светлината, но достига до цвят само чрез вмъкващи се светлинки. То също е символ на десетата сефира-Мъдрост. Червеното е част от различни сефирот. Абсолютното червено е като горящ огън(7), както знамение Бог се показал на Моисей в горяща капина или като огнен пламък, но също така огънят се свързва и със страх (Страшния съд), страх от Бога, страх от злото, но също така има и предпазваща функция. Златото е обединяващ фактор. То съдържа в себе си от тъмно до светло (синьо, черно, червено, жълто, както и качеството - блестене), разделя се на сакрално и долнопробно, събира и пази добрите христяни, пази от уроки и отблъсква тъмните сили.
Цветовете са част от информационното пространство и тяхното зночение се проявява на различни нива, като символ, образ или звук. Някои учени смятат, че демоните и призраците могат да бъдат прогонени независимо дали е звънтенето на малки звънчета, камбанен звън, пискливото дрънчене на цимбали, бумтенето на гонгове или обикновеното дрънчене на бронзови или железни листа, удряни едини в други или пък с чукове и пръчки. Оттук и обичаят при обредите за прогонване на злите духове свещеникът да звъни със звънец, който държи в ръка, или да носи прикачени цяла връзка към някоя част от себе си, които да звънят при всяко негово движение. За широкото разпространение на такива поверия и обичаи, и древният им произход има различни примери.
От Лукиан разбираме, че призраците бягали при звука от бронз и желязо. Той противопоставя свойството на дрънченето на тези метали да отблъскват духовете на привличането, което оказва звънът на сребърните монети върху жени от определена категория. В Рим през Май, когато призраците на мъртвите правели годишното си посещение на стария дом и там ги гощавали оскъдно с черен боб, домакинът им посочвал вратата и им казвал: “Духове на бащите ми вървете си”, докато дрънкал с бронз. Представите, че духовете се страхуват от звънтенето на метал, не отмира с изчезването на езичеството. Те остават с пълна сила при христянството през Средновековието и дълго след това. Христянският учен, схоласт, Йоан Цецес разказва, че звънът на бронза бил също толкова резултатен при прогонването на видения, колкото и кучешкия лай. В христянските времена са смятали, че ушите на демоните и талъсъмите не могли да понасят тържествения звън на черковните камбани. Поради тази причина служебникът, известен като “Римски понтификален”, признава свойството на черковната камбана да пропъжда надалеч, докато се чува нейния звън, злите сили, и всички духове на бурята. Дурандус в своя прочут трактат за богослужебните обреди съобщава, че “камбаните се бият при шествие, за да подплашат демоните и да ги обърнат в бягство. Защото, когато чуят тръбите на черковното войнство, т.е. камбаните, те се плашат, тъй както всеки тиранин се плаши, когато чуе на своята земя бойните тръби на могъщ крал, негов враг.”
Английският изследовател капитан Френсис Грос пише следното: “В миналото, са биели камбаните на умряло с две цели: едната, да предизвикат молитвите на всички добри христяни за току-що отишлата си душа, а другата – да се прогонят злите духове, които стояли край леглото и около къщата, готови да сграбчат своята жертва…, но при звъна на камбаните те стоят на страна и душата, като преследван заек взема преднина.” Неприязанта на духовете към камбаните се споменава в “Златната легенда” писана от Якоб, архепископ на Генуа. В нея се казва, че злите духове, които са във въздуха, много се плашели от камбанения звън и за това когато има силни бури и гръмотевици биели всички камбмани за да се объркат демоните и да спрат да насъскват бурята. Можем да предположим, че от двете причини които Грос изтъква за биенето на камбаните на умряло то първата е основна а втората е извлечена от първата. За това свидетелства обичаят да се бие камбаната когато се виждал края на умиращия. В някои страни, може би от желание за предпазване от демоните и запазване на душевната чистота при преминаването от едно в друго състояние на умиращия той, а и после процесията са обличани в бяло/ древна Гърция, Византия/ Това проличава от не малко пасажи на стари автори. Така например в своята “Анатомия на злото” Стъбс разказва за ужасния край на един богохулник от Линкъншър за когото, като видели, че наближава краят му хората забили камбаната, а той като чул се надигнал и извикал “Кръв божа, няма да му се дам така лесно”, след което кръвта застуила от цялото му тяло докато не изтекла всичката. По същия начин, когато Катрин Грей умирала в затвора Тауар главния надзирател на крепостта изпратил човек в черквата, а тя предчувствайки края си започнала да се моли:” О Господи, в твоите ръце предавам душата си! Господи,Иисусе приеми моя дух.” Следователно за нея, както и за много други, звукът на камбаната, която бие на умряло, била “ Nunc dimittis .“(8)
Че действителната цел на камбаната, е да пропъди злите сили, които се навъртат невидими във въздуха се вижда от старите обичаи. В някои части на планините Айфел в областта Рейнска Прусия, когато се готвел да умре болен, близките звънели с малко “Бенедиктово звънче”, “за да държат настрана от умиращия злите духове”. При същия обичай в Айфеловите планини за пропъждане на демоните, които биха могли да отнесат бедната душа също са използвали приятния звук на малки звънчета. Само когато малкото звънче е изпълнило това си предназначение започвала да бие на умряло голямата камбана на камбанарията, та нейните звучни тонове да съпроводят като ангели пазители душата по дългия й път към страната на духовете. В един от пасажите от “Чистилището“, Данте пренася тази идея за звука на вечерните камбани, който отдалечаващите се в морето пътници чуват, сякаш бият на умряло и оплакват деня или слънцето, потъващо по това време в аленината на запада.
При някои по-изостанали азиатски народи обичаят да се прогонват зли духове със звънци и камбани се е запазил в първоначалния си вид до ден днешен. Сред племената банту от Кавирондо, в Централна Африка, когато една жена се е разделила със съпруга си и се е върнала при своите, тя смятала за свой дълг при смъртта му да го оплква в неговото село. За целта си връзвала на кръста говежди хлопатар, събирала приятелките си и групата се отправяла към селото в тръст докато камбанките звънтяли тъжно. И тук може да се направи асоцияцията за звука, който държи духа на умрелия на поетно разтояние, или да му покаже предаността на вдовицата. В югоизточните райони на Холандско Борнео даяките имат обичай да бият гонг денонощно, докато трупът е в къщата. Мелодията се изпълнява на четери гонга с различно звучене, които се бият един след друг на равни интервали от около две секунди. Дори биенето на камбаните в католическа Европа не е по призрачно и не впечатлява повече от тържествените звуци на тези кобни гонгове. Жрецът на натари в Мирзапур и много аскети из цяла Индия носят звънчета и клепала от желязо, които поклащат, докато вървят за да плашат демоните. Очевидно със същото намерение една особена категория жреци на гондите, които се борят с дявола, известни като оджиали, винаги носят звънчета. Вероятно мотивът, който стои зад обичая да се носят звънчета по всички части на тялото, особено по глезените, китките и врата при специален повод или за дълъг период от време, е същия. Най-вероятно са смятали, че звънтенето на звънчетата защитава носещия ги от нападенията на привидения. В Африка туземците много използвали звънци, за да обърнат в бягство злите духове, вероятно този обичай е бил зает от европеийците, тъй като африканците са вярвали в духове от най-стари времена,както познавали металите и особено желязото. При сунварите, които са златарите в Централните провинции на Индия, децата и младите момичета си слагат на краката кухи гривни със звънчета, но когато но когато омъжена жена е родила няколко деца, тя сменя кухата с пълна гривна. Казват, че причината момичетата да носят звънтящи гривни на глезените си е да се знае къде се намират и по този начин да не могат да вършат бели в тъмните ъгли. Но истинската причина по всяка вероятност е, че с тях са плашили духовете. Туземците по поречието на Конго се страхували, че демоните могат да влезнат в телата им през устата докато пият вода, затова в такива случаи използвали различни приспособления, за да държат тези опасни сили настрана, и едно от средствата е да звънят със звънец преди всяка глътка течност. Освен това в тази област омагьосани от жреца звънци служат за амулети против треска, куршуми и скакалци и могат да направят онзи който ги носи невидим. В Африка носенето или привързването на звънци към тялото е характерно за жреци, пророци и шамани, когато те изпълнявали тържествени церемонии, независимо дали прогонват демони, лекуват болест или разкриват божията воля пред смъртните.
Тези примери от цял свят показват колко широко е било разпространено използването на звънци в религиозните и магични ритуали и доколко всеобщо е било мнението, че тяхното звънтене има силата да пропъжда демони. Използването на звънците да привличат, а не да отблъскват, вероятно съответства на по-висока степен на религиозно съзнание, когато страхът от злото е надмогнат от вярата в доброто, когато желанието на набожните сърца е не толкова да избягат от Дявола, колкото да се приближат до Бог. И в единия и в дугия случай от които тръгнахме, независимо дали се е смятало, че свещеника в моравата си роба отблъсква нападенията на злото, или привлича вниманието на божеството, като озвучава със златните звънчета, престъпвайки прага на светилището.(9)


1 Изход, 28, 31-35.
2 Алмалех, М. Цветовете в балканския фолклор. Стр.29
3 Еврейска кабала стр. 25
4 Пак там
5 Царе І, 6:20
6 Алмалех,М. Цветовете в балканския фолклор.стр.168
7 Еврейска кабала стр.30
8 “ Сега отпускам” – (Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.)”, Евангелие от Лука.
9 Фрейзър, Джеймс “ Фолклора в Стария завет”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар