понеделник, 27 декември 2010 г.

"Божествена комедия" или "Ад"-ът на Салвадор Дали

Последният понеделник от месеца е и се отправих към Галерията за чуждестранно изкуство. Ще поясня за тези, които не знаят. Това е времето, в което безплантно можете да посетите това културно средище. Да се насладите на постоянната експозиция от международни автори и на гостуващите изложби, както направих аз днес. Повода е световното турне на Салвадор Дали, започнало тук в София на 17 ноември. Любителите на сюреалиста могат да го видят до 15 януари 2011.

Събудих се, а на вън бяло. Снегът превзема света ми. Обгръща кащи, улици, дървета, коли, хора. Пътят бавен, хлъзгав, но приказен като в картина на Огнемир Киров - „Ал. Невски” или Карлтон Уигинс - „Зимен ден на 5-то авеню”, Никола Петров - „София зиме” или „Зимна улица в Париж” на Мерио Амельо и какво по завладяващо от руски „Зимен пейзаж”, Игор Медведев. И така унесена от фееричността на сезона стигнах до сградата. Вътре ме посрещна един друг свят – реален в нереалноста си и обсебващ в символиката си.

Една прекрасна излжба на Салвадор Дали в галерията за чуждестранно изкуство. Посветена на „Божествена комедия”, включваща „Ад”, „Чистилище” и „Рай”, тя представя изумителните творби на испанския художник. Изпълнена в цветна гравюра на дърво, експозицията показва изключителна технка на един от най-добрите и известни сюреалисти в света. Между отделните цикли от картините са поместени две редки издания. Едното е на „Ад” на Данте, издадена за първи път у нас през 1906г. тя съдържа 76 илюстрации на Гюстав Доре, преведена от К. Величков. Другата е La Divine Comedy от 1964г, чиито рисунки са на Салвадор Дали. Към изложбата има мултимедия, включваща единадесет филма: Салвадор Дали в Ню Йорк, Салвадор Дали и Мухите, Психоанализите на Салвадор Дали, учебен филм Салвадор Дали курс по живопис, Салвадор Дали интервю от 1963 г., Салвадор Дали рисува някои от най-добрите си творби, Портрет на Салвадор Дали (фотографии и живопис), Савадор Дали „Светата Библия”, Салвадор Дали „Божествена комедиа” и Андалузкото куче.

Екстравагантен в живота и изкуството Салвадор Дали е завладяващ и обсебващ. Не знам дали ексцентричността му е вроден артистичен талант или е поза/ стена, с която надраства, преживява и превръща в шедьовър наследената семейна обремененост.

Направи ми приятно впечатление факта, че докато съзерцавах произведенията и гледах филмите, много хора посетиха експозицията. Различни по възраст и вид – чужденци, млади, стари, рокери, ученици, студенти, пенсионери. Реших, че момента е подходящ да благодарим на галерията за чуждестранно изкуство, че е оставила възможността веднъж месечно безплатно да я посетим. За много хора това е единствената възможност да се потопят в света на изящното и прекрасното.


неделя, 12 декември 2010 г.

Голям шлем по възраждане


Нека да ви разкажа за добрите практики. Те са тези, които правят фундамента на знанията и уменията. С тях неусетно, приятно и съвем практично се усвояват информация и време. Нов Български Университет продължава тази традиция и вече толкова години успява да го прави качествено и успешно. В събота, 11.12.2010 г., се проведе поредната теренна практика в град Самоков. Една от причините за мястото е 200 годишнината на Захари Зограф, другата е, че градът е с много богата културна, икономическа и християнска традиция.

Освен това е бил мултинационално средище. Там са живели християни, мюсюлмани, евреи. И третата е по-скоро символична – 15 години програма Изкуствознание. Тръгнахме рано сутринта от площада при храм паметник „Александър Невски”. Основното ядро на групата бяха ст.н.с. Иванка Гергова, доц. Георги Геров и проф.Любомир Миков. Още в автобуса ст.н.с. Гергова даде обширна информация за района. Лекцията продължи в историческия музей, Храм „Успение Богородично” и девическия манастир „Покров Богородичен”.
След нея прф. Миков представи майсторството на занаятчиите и в мюсюлманската архитектура и изкуство, показани в чешмите в града и джамията Йокуша, която е построена през 1845 г. След това доц. Геров ни заведе в Бельовата църква. Тя е най-старата в района. Първите данни за нейното съществуване са от 5 – 6 век. През средновековието е реконструирана. При падането под турско робство е разрушена и по-късно изградена отново. Около 1657 г. Бельовата църква е буквално вкопана в земята, като е затрупана с пръст и изоставена. През 1867 г. храмът е върнат към живот. Две години по-късно върху старата стенописна украса се изписва нова от зографите Никола Образописов, Христаки Зографски и Дититър Даскалов.



Според местните легенди църквата е издигната по времето на Второто българско царство от местния болярин Бельо и затова носи неговото име. Самоков е съществувал още през средновековието, но не в пределите на сегашния град. В околностите има следи от тракийско и римско време. Тук цар Иван Шишман е водил битки с турците, защитавайки земите си и тук е загинал. Местите жители са се занимавали главно с добив и обработка на руда и метали. Това се е ценяло от османците, които са им позволили да се развиват и са им правили данъчни облекчения, което е довело до по-голяма сигурност на населението и по-висок стандарт. Имали са възможност да ходят в чужбина и да търгуват. Развити са били и други еснафски общности като златари, абаджии, дюлгери, кроячи, лихвари ...
През 16 век вече е митрополия подчинена на сръбската патриаршия. Църковните служители обаче са били българи и службите са се изнасяли на български език. Едни от най-дейните митрополити са Симеон Самоковски (митрополит от есента на 1734 г., обесен от турците в София на 21.08.1737 г.) и Филотей (грък, митрополит през 90-те години на 18 век).

Симеон Самоковски е сред организаторите на въстанието в Нишко и Пиротско. За това е арестуван и екзекутиран от турците през 1737 г. Тялото му е погребано в притвора на Бельовата църква, вляво зад вратата, където през 1994 г. при археологически разкопки археологът Веселин Хаджиангелов открива гробната яма с част от мощите, част от св. Евангелие, митрополитския жезъл и златоткана митрополитска одежда. Филотей провежда широка обществена дейност. Възтановява църквите в Самоков. Той е дарител, ктитор и посредник между храмовете и сртоителите. Работил е с атонския зограф Антоний и Христо Димитров – основател на самоковската художествена школа. Така стигаме до българската зография. Христо Димитров е роден в с. Доспей. Учил е занаята в Света гора. Една от легендите за това село е, че в него е роден Паисий Хилендарски и той е бил чичо на Христо. Именно Паисий го е завел в Хилендарския манастир да се изучи.


Това е малка част от лекциите на терен, една от добрите практики на преподавателите в прогарама Изкуствознание на моя университет. Пожелавам такива преподаватели и практики на всички, които обичат специалността си. Пожелавам го и на университетите, защото такива хора правят програмата, обучението и подтикват студентите към развитие. Те допринасят за високия статут на учебното заведение. 

петък, 3 декември 2010 г.

„Когато нямаме пари за друго даваме ги за култура”

Във вторник в ирландското посолство бе представена новата книга на ирландския писател Джак Харт „След багера”. В последно време изпитвам непреодолимо желание да се запознавам с нови автори и стилове. След години на специализирана литература дойде момента да наваксам и с художествената такава. Естествено за мен Ирландия е неоткрита територия и това събитие бе изключително интересно. Оказа се, че домакините бяха поканили самият писател, а той бе очарователeн оратор. Не говори дълго, изказа благодарност на поета Любомир Левчев, по чиято покана през 2001г за пръв път е бил в България. Нарече го световен автор и един от най-добрите в цял свят. В заключение прочете част от разказ.

Трябва да спомена, че домакините бяха оставили двуезични копия от същия откъс на столовете за всички гости. Може би в този момент съм в ролята на фенка, но г-н Харт бе така любезен да се подпише на книгата, от която издателите се погрижиха да има достатъчно и я предлагаха с намаление.

Събитието бе открито от Негово Превъзходителство Джон Роуън – посланик на Ирландия у нас. Това което той каза ме впечатли силно и съм сигурна, че го мислят и правят – „Когато нямаме пари за друго даваме ги за култура”. След това мога само да добавя няколко кратки бележки за автора. Джак Харт е написал сборниците с разкази "Мърфи в подземния свят" -1986, "Птиците и други истории" -1996, "Изпод Гоголевия нос"-2004. Негов е и провокативния роман "Размишления в катраненото буре", издаден за първи път на български, а не на английски език през 2007г. Книгите му са тиражирани от на издателство „Алтера”. На представянето присъстваха преводачът Вергил Немчев и главният редактор Надежда Радулова. Оказа се, че преводът на книгата „След Багера” е номиниран за престижната награда присъждана всяка година за превод „Кръстан Дянков”. Награждаването на което присъства и автора се проведе на 1 декември в Американският център на пл. Славейков 4А.

понеделник, 29 ноември 2010 г.

KBC и белгийското модерно изкуство

Във връзка с председателството на Белгия на Европейския съюз в София бе организирана изложба – „Във време на промяна: Модерното изкуство в Белгия 1880 - 1950”. Експозицията е подредена в галерия „Върхове”. Тя е притежание на белгийската банка КВС, която има богата колекция с произведения от 16 век до днес. Куратор е изкуствоведа Хилдегард Ван де Велде. Тя направи кратко и много съдържателно въведение относно процесите и промените на стиловете, преминали през страната. Даде, без да иска, съвет на нашите банкери, депутати и министри как се прави една страна силна, гражданите й придобиват самочувствие и по какъв начин се вдига нивото в международен план. (Стигнахме до там - страна, основана през 1830г. да има повече опит и мъдрост при управлението от нас, за чиито корени дори няма толкова древни източници.)
Хилдегард Ван де Велде разказа как след Втората Световна война едно новосъздадено дружество тогава – банка КВС, решава да възроди изкуството и организира художествен конкурс между изпадналите в немилост художници. Спечелилите произведения ще украсят заседателната зала на борда на директорите. Темата на конкурса са добродетелите – вяря, надежда, милосърдие и справедливост, благоразумие, сдържаност и сила на духа. Няма ограничение в стила. Сега КВС, вече утвърдена с множество централи по света, представя една малка част от собствения си фонд.


В настоящата изложба са представени 50 творби, 17 автора с различни техники – живопис, графика, акварел и актуалните за страната направления на модерното изкуство от 19 до средата на 20 век като луминизъм (пречупен през разбиранията на белгийските художници импресионизъм), символизъм, експресионизъм, кубизъм конструктивизъм, фовизъм. В галерията можете да видите произведения на Рене Магрит, Констант Пермеке, Кристиан Дотремон, Фелисиен Ропс, Леон Спилиаерт, Марсел-Луи Боние, Ксавие Мелери, Жан Бруселманс, Густав Ван де Вустейне. Отделете си време и разтледайте изложбата.

понеделник, 22 ноември 2010 г.

„Цвят Хаити” на Иван Филчев


В понеделник ( 22. ХІ. 2010 г. ) в една сравнително млада галерия, която аз много харесвам, се откри благотворителна изложба с фотоси от Хаити.

„Цвят Хаити” е заснета от оператора на БТВ Иван Филчев. Тя е организирана със съдействието на медията, в която работи и УНИЦЕФ. Снимките са правени преди няколко месеца по време на служебна командировка. Идеята за благотворителна изложба сама по себе си е прекрасна и похвална особено във времена на криза. Събраните средства ще отидат за българските деца, на които и Великолепната шесторка помага. Да се надяваме, че ще има хора, които наистина ще проявят благотворителност и ще откупят изложените произвения.

Също така, те трябва да проявят и снисхождение, защото няма друга причина тези фотографии да бъдат купени.

Опитах се през изминалите няолко часа да намеря възможно най-мекия тон, с който да опиша впечатленията си. Може би не успях, вероятно ми липсва пълнота на речника или благородство!!!



Всъщност ако не беше благотворителната идея, едва ли някой щеше да остане доволен от посещението. Ще пропусна коментар върху заглавието и ще мина върху съдържанието, а то ... Трябва да предположа, че операторът от БТВ не е имал служебен фотоапарат и е снимал с така наречените сапунерки, защото качеството е ... е ми няма такова, освен това и не може да се каже, че е избрал акценти с някяква цел. Маркери, които да покажат трагедията на хората след бедствието или как го приемат, или как се борят с проблемите след разрушителното земетресение, или дори цветът, който се споменава в заглавието. В общи линии снимки, снимани напосоки и набързо – жалко.

вторник, 16 ноември 2010 г.

Куба не е само Кастро

Тази седмица се очертава много интересна и динамична от към събития. В понеделник една издателска къща реши да запознае българската четяща аудиториа с кубинските автори, а покрай тях с режисьори, актьори, кулинария и социалната и политическа обстановка в която живеят и работят. В кино Влайкова, където се откри кубинската седмица се продаваха книги на различни писатели. Купих тази, която предстоеше да бъде представена - „Преди да падне нощта” на Рейналдо Аренас. Организаторите бяха поканили преводача и редактора на изданието да споделят впечатления от автора, процеса на превода и адаптацията. Дори имаше кратък литературен прочит след което прожектираха едноименния филм направен по книгата на кубинския самороден талант. Трябва да кажа, че за мен този вид сурова хипер реалистична автобиография (ще разберете какво имам предвид като я прочетете) е доста чужда като изказ и темперамент, но въпреки това желанието и интереса към новото са по-силни. За впечатленията ми от книгата ще пиша когато я прочета, а сега ще ви кажа какво още можете да видите следващите дни от Кубинските събития:

16.ХІ.

Издателска къща „Жанет 45” представя кубинската поредица гарнирана с кубинска кухна в р-т Made in home -18.30 – 20.30ч..

Големите имена на кубинското кино:

- “Barrio Cuba”, 2005, Умберто Солас в Art Hostel, 16.00

- „Моята улица Куба”, от Диана Иванова и Бабак Салари, 14.30ч, Art Hostel

17.ХІ.

Премиера на книгата „Ягода и шоколад” от Сенел Пас и прожекция на едноименния филм на Томас Гутиерес Алеа и Хуан Карлос Табио. Кино Влайкова, 18.30 - 21.30ч.

- “Suite Habana”, 2003, Фернандо Перес – Art Hostel, 16.00

- „Моята улица Куба”, от Диана Иванова и Бабак Салари, 14.30ч, Art Hostel

18.ХІ.

Прожекция на документалния филм „Моята улица Куба”, 2010, от Диана Иванова и Бабак Салари. Кубинска кухня. р-т Made in home, 18.30 – 20.30ч.

- „Lucia, 1968 , Умберто Солас, 16.00

19.XI.

- “Sin embargo”, 2010, Джудит Грей (Австрия), Art Hostel, 16.00

- „Моята улица Куба”, 2010, от Диана Иванова и Бабак Салари, 17.00

- беседа на тема „Кубинската култура през Специалния период на 90-те”, Art Hostel, 17.30

петък, 12 ноември 2010 г.

„Градът, без който не можем” – продължение


В средата на окомври на Арт моста при НДК бяха разположени голямоформатни репродукции на карикатурите от международната изложба „Градът, без който не можем”. Тогава ви казах, че оригиналите ще бъдат показани в Градската галерия, където ще протече и конкурсната част. Не присъствах на избирането на призьорите, а и не знам дали е имало официално такова, но минах през СГХГ във вторник и разгледах. Имаше нови картини, които не видях на Моста, като тази на иранеца Фархад Бахрами Рейкани и на китайския художник Цханг Уей

До сега не бях обръщала внимание на карикатурата като жанр у нас или в чужбина. Изложбата определено предизвика интереса ми особено към иранските и китайските участници. Много силно впечатление ми направиха подборът на подтемите като част от основната - „Градът, без който не можем”, фигуралното оформяне на пространството, професионалното изпълнение и цветовия подбор. Колкото повече се докосвах до оригиналите, толкова повече въпроси възникваха в мен.

Оставяйки настрана изключителните произведения, утанових, че има две 1-ви, две 2-ри и едно трето място. Когато попитах момчето в залата – кой е бил в изборната комисия, на какъв принцип са определени наградените произведения, защо се дублират първо и второ място - отговорът бе, че галерията само предоставя изложбеното пространство и не могат да ми отговорят, разполагат единствено с прес листи. Те обаче не дават нужната информация. Аз разбирам, че и тези хора просто работят там и трябва да работят нещо и някъде, но докато просто някакви хора само трябва да работят някъде и други, които смятат, че там им е мястото, но не си вършат задълженията, няма да имаме адекватно отношение не само в сферата на изкуствата, а и в останалите. Не разбрах нищо за участниците, но пък прочетох, че журито е „селектирало 78 автора от 29 страни с общо 96 карикатури”, а са били предоставени „386 творби ... от 50 страни”.

Въпреки това благодаря за хубавата изложба на организаторите от секция „Карикатура” при Съюза на българските художници, FECO – България, като част от Федерация на европейските карикатуристи, SRN – България /Организация за защита правата на карикатуристите/, и със съдействието на Столична община. И си пожелавам следващия път да са по щедри откъм информация.

Ето и наградените: 1-ва награда - Павел Кучински от Полша и Сергей Семендиев от Украйна; 2-ра награда – Муса Гюмюш - Турция, и Борис Еренбург – Израел, и 3-та награда е присъдена на Владимир Ненашев от Русия.





четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Сюрреалистичната изложба на Рьоне Магрит

Чухте ли за изложбата на световноизвестния белгийски сюрреалист Рене Магрит у нас? Ами да, можете да я видите във фоайето на един лъскав хотел на ъгъла на улиците „Шипка” и „Кракра”. Рене или Рьоне Магрит учи в Кралската академия за изящни изкуства в Брюксел. Известно време работи като художник на реклами. Минава през футуризма и кубизма, но след дълго търсене намира себе си в сюрреализма. През 1927 г., вече семеен, се мести да живее в Париж, където се запознава с Андре Бретон, Пол Елюар и Макс Ернст, Хуан Миро и Салвадор Дали - главното ядро на сюрреалистите. Но тук не се задържа дълго и се връща в Белгия. Няколко години по-късно през 1947 г. благодарение на Александър Йолас, който става негов главен дилър, започва да излага и продава в Щатите. Това е повод Магрит да създаде нови комбинации от старите образи.

Емблематични за него са „Близкият приятел”, „Ключът към сънищата” - разделена на четири части, като във всяка част е нарисуван по един реалистичен предмет с надпис, а само един надпис е на точното място. С това иска да покаже, че името и образа на предметите, дадени им от някаква условност, имат различни функции. Объркващо нали?! „Голямата война”, „Ключът към свободата” са образец на двусмислието и тайнствеността, които според него са присъщи на сюрреализма. Той казва, че неговите образи не крият нищо, а само будят тайнственост, която е непознаваема. Рене казва, че „всеки предмет навежда на мисълта, че съществува и друг, който се крие зад него”; „Прободеното време” и много други, сред които е и „Империята на светлините”. Според художника идеята, която стои зад всяка картина, не се вижда, защото е невидима. Такава е и мистиката в „Империята на светлините”. Освен това авторът смята, че нощта и денят притежават властта да носят мистичност и наслада, това усещане Рьоне Магрит нарича „поезия”.
За художник от такова значение, както за белгийското изкуство, така и за европейското и световното, очаквах от организаторите на Петия Белгийски фестивал в София и в рамките на Белгийското председателство на ЕС истинска изложба. Това, което видях, бяха две домакински витрини в лобито на хотела.
А ето и опис:


5 платна, образуващи: "L’evidence etternelle", литография върху платно; оригинал – 1930 г., собственост на Колекция Менил, Хюстън, САЩ (The Menil Collection; Houston USA).
Оригинален Офорт (ечинг): „Les amants”, 1928 г.
Оригинален Офорт (ечинг): „Le viol”; 1934 г.
Оригинален Офорт (ечинг): „La Trahison des images”; 1952 г., известен още като "Ceci n’est pas une pipe" или „Това не е лула”.
Отпечатък по оригиналния гвашBiere de porc”, 1937 г.


Отпечатък по оригиналния гвашConfiture de cheval”, 1937 г. Издадени от „Galerie nationale du jeu de paume”, Париж, Франция.
Тромпльой (Trompe l'oeuil) под стъкло: „La lunette d’approche”; Референция: „Наследство Магрит”, Брюксел, Белгия.
Отпечатък в техника "Силк скрийн" (Silk screen - нанасяне на изображения чрез използване на шаблон от копринено платно):
"Les mots et les images", във вида, в който е представен в "La revolution surrealist", Nr 12; 15 декември; 1929 г., „Наследство Магрит”, Брюксел.


Ленти от архива

Два дни подред в Градската галерия представяха позабравени филми за български художници от фонда на БНТ. Поводът да се извадят от архива е текущата изложба „Лика и Генко”. В сряда прожекцията е била предшествана от разговор с режисьора на филма за Лика Янко "Купете си надежда" създаден през 1984 г., Галина Кралева. В четвъртък Боряна Пунчева, която е режисьор на лентата "Генко” от 1994г., сподели спомени от времето, прекарано с ексцентричния художник Генко. Семпло, скромно и непретенциозно представяне и едва ли би било подходящо нещо помпозно. Това само би принизило идеята на творците. Самите художници са били достатъчно далеч от всякакъв светски шум. Отказвали са се от картините си само в краен случай, колкото да си купят нови материали и да продължат да изливат душите си. За тях художниците от поколението „Изкуството заради самото изкуство” чисто и необременено картините са били като деца. Не са създавани по поръчка и за продан. Те са обичани, преживявани и уважавани.


Като режисьорско решение двата филма са различни, но внушават чувство на безсилие пред скорошна гибел. „Купете си надежда” не оставя точно такова впечатление. Подбрани са меланхолични и тежки стихове, музикалният мотив подсилва чуството за безнадеждност, само кратката поява на художничката внася леко спокойствие, като светъл лъч, който минава през гъста мъгла. Вероятно за времето си това е бил нов артистичен поглед, различен от останалите документални филми.


„Генко”, в моите очи, е още по-апокалиптичен и експресивен. Докато го гледах, в мен бушуваха една през друга емоционални вълни. Показани са най-талантливата и най-трудната част от едно цяло. Гениалността и лудостта. Мислех си дали е трябвало да се набляга толкова на тези душевни кризи и не е ли било по-подходящо да се оставят по-встрани. От друга страна, как бих оценила напълно живопистта му, без да видя какво му е струвало да преследва музата си, да е верен на себе си и да оцелява.

„Купете си надежда” и „Генко” - там, където свободата е лукс, надеждата е безнадеждна, а живопистта - жива и с душа.

сряда, 20 октомври 2010 г.

Тази седмица в София ....

Или ден на environment

Може би първо е необходимо да обясня подзаглавието. Environment- ът е изкуство, интегрирано в околната среда. Това е доста широко понятие, тъй като всяко действие, извършено от художник в околната среда, се възприема като творчество. Е, естествено, случва се понякога артистът да пропусне момента с концепцията и да остане неразбран - историята познава такива случаи. Но днес за тях няма да пиша. Environment- ът събира и обяснява много течения на 20 век.

И така, денят е есенен, слънчев и прекрасен за разходка из столичните галерии. Първо посетих Градската галерия. Там, във вътрешната зала на първия етаж, са разположени „Реминисценции" от 90-те години на група XXL. Имена като Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Георги Тушев, Иван Кюранов, Росен Тошев ...и др. (моля да ме извинят останалите, но ако изброя всички, ще ми отнеме много място). Не мога да не спомена Косьо Минчев, който припомни една своя творба от 1996г., озаглавена „Вътрешно". Три врати с три шпионки и три надничащи глави. Тази тема ще е актуална и интересна за интерпретация винаги. Любопитството е нещо много човешко, както нахалството, добрите съседски отношения и иронията на ежедневието.

За самата изложба Свилен Стефанов, който е и участник, пише, че участниците в нея са за „социален радикализъм в изкуството, който да говори за проблемите на обществто ...". Е, ами то май само тук остана нецензурирано пространство. Както виждаме, проблемите от `90-те години на миналия век с нищо не са се променили. Може би се е променила само гледната точка на авторите. Това обаче ще разберем следващия месец, когато групата на 15-те от XXL ще покаже новите си творби в галерия „Академия".

Излизайки заредена с емоции от `90-те, се отправих към „Склада". В него е поместен първият провеждан у нас Международен фестивал на стъклото. Една интересна и необходима инициатива. Щеше де е още по-добре, ако имаше брошури с информация за авторите, произведенията и кратка историография за производството на стъкло и стъклени материали, както и техниките при изработка на различните предмети. Въпреки това си заслужава да бъде посетена. За самото арт-пространство "Склада" мога да изкажа комплименти. Направено е с вкус и усет към детайла. Имат обособена бар-площ с приятна атмосфера и обслужване и на много прилични цени.







Денят се оказа от онези, в които тъкмо си мислиш, че вече всичко хубаво си видял и по закона за равновесието е време да попаднеш на нещо необмислено и тъжно, когато за моя най-голяма изненада в галерия "Райко Алексиев" ме посрещна едно „малко" бижу. В залата са показани платна, интерактивни картини, абстракции, неконвеционални съоръжения и видеоинсталации на участниците в конкурса „Гауденц Б. Руф". Тъй като бях ообено приятно изненадана от самата изложба, помолих за контакт и се свързах с кординатора на събитието Елена Панайотова, която бе достатъчно любезна да ми предостави каталог. Нямахме време за разговор, но се надявам скоро да взема интервю с повече информация около конкурса и идеята му. Също така поздравления и за куратора, който е съумял много добре да организира пространството.

И както казах, денят бе прекрасен и максимата "колкото повече, толкова повече" се оказа вярна. Разходката ми завърши в СБХ, където на трите етажа е разположено Шестото международно трианале на сценичния плакат 2010г. Темите са „Театърът, това съм аз", „Гогол и сцената", „Гласове за свобода", „200 години Шопен", медални пластики на тема „Театър".








Е, толкова за днес. Надявам се да съм внесла малко еnvironment в ежедневието Ви.

петък, 15 октомври 2010 г.

Тази седмица в София ...


Или Мостът

Нали знаете моста при НДК на който казвахме, дълги години, Моста на влюбените!? Е, вече съвсем заслужено можем да го наричаме Мост/а на изкуствата или Bridge Art, както ви е по удобно.

Месеци наред там се излагат фото експозиции. Случват се арт акции, workshop-и, музикални фиести, дават се уроци по танци. Кои по-добри, кои не чак толкова събитията дадоха изява на хора от училищата и университетите по изкуствата. Днес минавайки от там забелязах, че е подредена нова изложба. Спрях погледнах макар и от далеч видях, че този път има нещо интересно.


И така се оказа. Подредени са принти на участниците в Първата международна изложба по карикатура София 2010 под надслов „Градът, без който не можем” организирана от Столична община, секция по „Карикатура” при СБХ, FECO-Bulgaria и SRN-Bulgaria. Изложбата ще остане още няколко дни след което ще се пренесе в СГХГ за конкурсната част. Там естествено ще бъдат показани оригиналите на творбите.

Какво можете да видите на „Галерия Моста”:

Софийския живот или живот в трафик, където всичко се случва в движение ( автор Георги Чалаков);

нашите съседи сърбите имат проблеми с презастрояването и размерите на жилищата (автор Тосо Боркович);

на пръв потлед в Иран имат същите урбанистични проблеми (автор Шахрок Хейдари). Тук автора е избрал интересен подход обвързвайки темата за контрол в интернет сърфирането в страната. Нещо което може да зарази и по-демократични общества;

румънската карикатура се опитва да намери чист въздух. Много добра интерпретация на Кристиан Топан;

а украинците са намерили интересен начин за изучаване на съзвездията (автор Сергей Семендуаев).


Това са малка част от репликите които видях. Всичките са интересни и получават адмирации както авторите, така и хората подбрали карикатурите. Идете вижте и се забаввлявайте както аз направих днес.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Безкомпромисно от куратора

Тя, Лика Янко – меланхолична, затворена и символичка. Той, Генко Генков – експресивен, агресивен и първичен. Свързва ги епохата, живота и изкуството. Без съмнение и двамата търсят и ексепериментират в изразните средства. Живописта им минава границите на общоприетото. Към маслото се прибавят въжета, дървени и пластмасови елементи, камъчета, гипс, пясък, слама.

За нея, всичко което исках да кажа вече е написано от Николай Ущавалийски като: „...Лика Янко ще звучи като красива, но тъжна приказка, каквито съвсем не липсват в историята на европейския модернизъм.”; „...приноса й в процесите за обновяване на пластическия език, характерни за началото на 60-те години.”; „.... художествена трансформация на природния мотив (на моменти достигаща до чиста абстракция) и постигането на синтез на формата, колорита и композицията”. Това е само малка част от блестящия текст за който, признавам си, чисто професионално завиждам.

За него, ситуациите в живота са право пропорционални на пластовете боя в картините. Цветовете и релефа са толкова силни, колкото мислите и случките които създава и през които преминава. Контрастите, границите, широките мазки са характерни за неговите платна.

Двама емблематични автори всеки със своя принос в родното изкуство въвлечени в неравен трибой от куратора на изложбата „Лика и Генко” в СГХГ. В централната зала на градската галерия вляво е разположена нежната и вглъбена символика на ранимата женска душа, а вдясно опитвайки се да изскочи от платната мъжкият бунтарски дух на твореца завоевател. Изключително некоректно групиране и ситуиране на картини на художниците по отделно, както и събирането на авторите в тази експозиция. Платна с толкова жива и динамична комуникация като тези на Генко Генков си нуждаят от повече пространство около тях. Като прибавим и лошото осветление това посещение бе изключително натоварващо за мен. Незнаех дали да си тръгна веднага или да остана и да се боря със свиващото се и притискащо пространство. Така и не видях пълноценно нито един от двамата художници. Ако не знаех кои са Лика Янко и Генко Генков щях да изляза с чувството, че съм си загубила времето.

вторник, 28 септември 2010 г.

Ареалът на един водолей

~ 2 ~
В ареала на нашата реалия забелязваме ли какво се случва около нас, виждаме ли „другите”?! Напоследък се оказа, че разполагам с много свободно време. Като се замисля, винаги съм имала такова. Осъзнавайки изтичането му и моето безделие в безвремието (пояснявам – за нас, водолеите, времетo не е от значение, ние сме над него), започнах да подреждам мислите си и информацията, натрупана с години. Поразрових се в LT-то си и намерих цяло съкровище. Частица от него ме провокира към конкретно екзистенциално мъдромислие. Кои сме ние, коя съм аз и как така се оставяме на ежедневието да ни завладее?! Нима сивотата в нас е по-силна и надделява, използвайки инструментите на делничните задължения?! Станали сме роби на преградите и ограниченията, които сами сме си сложили, за да имаме оправдания пак пред себе си. И аз като другите хора понякога влизам в такива коловози. Но нали съм водолей бързо се хващам за косата и се издърпвам на повърхността на водата.
Все пак не мога да живея дълго без въздух. А какво е въздухът?! За едни той е разходка по плажа, за други катерене по скалните масиви, за трети бързите скорости или преодоляването на гравитацията, а за мен освен жизненонеобходимото общуване с приятели по което и да е време на денонощието, е посещаването на изложбените пространства. Това е емоционален заряд, без който не мога, това е моят озон, моята гравитация и кислород, който ме държи жива в космоса, където попадам, виждайки на най-неочаквани места истинското изкуство да живееш и разбираш живота. А всъщност животът е простичък. Трябва ни само смелост, за да си го признаем. Освен това животът е кратък и е един, за да сме сърдити и намръщени. Преди няколко години водолейската ми душа получи просветление и след като осъзнах, че дори и аз не съм безсмъртна, разбрах, че нямам време да съм нещастна. От тогава всичко, което имам да преодолявам, го правя с минимум поражения. Най-много да изгубя някой друг килограм, но не и душата си. И да ви кажа, има полза. Започнах пак да забелязвам прекрасните слънчеви утрини, мириса на окосената трева, подрязаните зелени и розови храсти, прекрасните дъждовни капки по цветята, младите борови връхчета, пеперудите, а наскоро видях истински живи светулки, може би бяха стотици – прекрасна, изумителна гледка. Погледът или по-правилно ще е да кажа - съзнанието ми, прихваща и други впечатляващи моменти.
На 6-ти март 2007г. в 16.42ч. – вече не помня от къде и на къде съм вървяла, а датата е архивирана на клипа - в подлеза на Орлов мост, периферното ми зрение бе привлечено от трогателна гледка. Една „невидима” душа, потънала в собствения си свят, на чиято повърхност има дъска за гладене под краката, найлон около нозете, вехто, но чисто черно палто на раменете, плетена шапка на главата и няколко къса кашон и химикалка. Тази химикалка сътворяваше магия върху амбалажния картон. Изолиран в собствения си ареал, Той, Човекът, се бе отдал на себе си. Покрай него животът минаваше забързан, сив и потиснат, а Той, необезпокояван от данъци, сметки, мнения, инфлация, моди и скрупули, рисуваше. Свободен, погълнат от собствното си вълшебство, Той бе истински жив в един истински свят. А какво по-истинско от това да е в мир със себе си! Ето това е истинско чудо - от онези, за които пише в хубавите приказки, на които плачем и които помним цял живот. Не знам каква е неговата история, не посмях да питам, за да не наруша покоя, но ако обстоятелствата пак ни пресекат пътя, няма да спестя време и въпроси, защото както споменах, аз водолейката, винаги ще намеря време. А Вие!?

неделя, 26 септември 2010 г.

За графитите и хората



Поп, Поп Арт, Паркур, Хек, Блейд, Beat box, Графити, Графити крю или няколко от термините съпътстващи и олицетворяващи съвременната градска култура. Форма на общуване, изразяване заявка за нещо различно или движение в буквален смисъл всички те са обвързани със street поколението. И къде другаде освен на улицата можеш да получиш лесно и достъпно неформално общуване. Площада е мястото където се виждаш с приятели, познати, хора. С някои от тях намираш общи интереси, с други откриваш нови гледни точки, трети са случайни и неусетна част от бъдещата ти личност. Всяко едно общуване алтроистично или интровертно или визуално или вербално е важно и носи съответен манифест.

26. ІХ. 2010:





Най-емоционалната част от тази култура са графитите. В ярките си цветове, езика на комиксите изрисувани върху стени на сгради, метрото, автобуси, трамваи, тролеи, улицата те са атрактивни и успяват да предизвикат интереса на медиите и обществото. Понякога графитите носят и интерпретират социални и политически послания. Те се свързват с underground-а, hip hop-а и B-boying-а - живот, който остава скрит от обществото. Графитите са използвани също за отбелязване територия на уличните банди.

















Обикновено са изпълнени със спрей, но могат да се използват и бои. Въпреки, че са част от неформалната градска култура, първообраза им е още в праисторията - скалната живопис. Името graffiti идва от италианското graffiare - одрасквам, набраздявам някаква повърхност.

Няколко години по-рано:



























Първият фестивал Meeting of Styles (MeetingOfStyles.com) се е състоял в началото на 90-те години във Висбаден, Германия. През 2000 г. той става международен.
Нещо подобно се провежда и в София от няколко години. С разрешението на общината оградата около остатъка от паметник при НДК дава сцена за легална изява на българските underground артисти.