вторник, 28 септември 2010 г.

Ареалът на един водолей

~ 2 ~
В ареала на нашата реалия забелязваме ли какво се случва около нас, виждаме ли „другите”?! Напоследък се оказа, че разполагам с много свободно време. Като се замисля, винаги съм имала такова. Осъзнавайки изтичането му и моето безделие в безвремието (пояснявам – за нас, водолеите, времетo не е от значение, ние сме над него), започнах да подреждам мислите си и информацията, натрупана с години. Поразрових се в LT-то си и намерих цяло съкровище. Частица от него ме провокира към конкретно екзистенциално мъдромислие. Кои сме ние, коя съм аз и как така се оставяме на ежедневието да ни завладее?! Нима сивотата в нас е по-силна и надделява, използвайки инструментите на делничните задължения?! Станали сме роби на преградите и ограниченията, които сами сме си сложили, за да имаме оправдания пак пред себе си. И аз като другите хора понякога влизам в такива коловози. Но нали съм водолей бързо се хващам за косата и се издърпвам на повърхността на водата.
Все пак не мога да живея дълго без въздух. А какво е въздухът?! За едни той е разходка по плажа, за други катерене по скалните масиви, за трети бързите скорости или преодоляването на гравитацията, а за мен освен жизненонеобходимото общуване с приятели по което и да е време на денонощието, е посещаването на изложбените пространства. Това е емоционален заряд, без който не мога, това е моят озон, моята гравитация и кислород, който ме държи жива в космоса, където попадам, виждайки на най-неочаквани места истинското изкуство да живееш и разбираш живота. А всъщност животът е простичък. Трябва ни само смелост, за да си го признаем. Освен това животът е кратък и е един, за да сме сърдити и намръщени. Преди няколко години водолейската ми душа получи просветление и след като осъзнах, че дори и аз не съм безсмъртна, разбрах, че нямам време да съм нещастна. От тогава всичко, което имам да преодолявам, го правя с минимум поражения. Най-много да изгубя някой друг килограм, но не и душата си. И да ви кажа, има полза. Започнах пак да забелязвам прекрасните слънчеви утрини, мириса на окосената трева, подрязаните зелени и розови храсти, прекрасните дъждовни капки по цветята, младите борови връхчета, пеперудите, а наскоро видях истински живи светулки, може би бяха стотици – прекрасна, изумителна гледка. Погледът или по-правилно ще е да кажа - съзнанието ми, прихваща и други впечатляващи моменти.
На 6-ти март 2007г. в 16.42ч. – вече не помня от къде и на къде съм вървяла, а датата е архивирана на клипа - в подлеза на Орлов мост, периферното ми зрение бе привлечено от трогателна гледка. Една „невидима” душа, потънала в собствения си свят, на чиято повърхност има дъска за гладене под краката, найлон около нозете, вехто, но чисто черно палто на раменете, плетена шапка на главата и няколко къса кашон и химикалка. Тази химикалка сътворяваше магия върху амбалажния картон. Изолиран в собствения си ареал, Той, Човекът, се бе отдал на себе си. Покрай него животът минаваше забързан, сив и потиснат, а Той, необезпокояван от данъци, сметки, мнения, инфлация, моди и скрупули, рисуваше. Свободен, погълнат от собствното си вълшебство, Той бе истински жив в един истински свят. А какво по-истинско от това да е в мир със себе си! Ето това е истинско чудо - от онези, за които пише в хубавите приказки, на които плачем и които помним цял живот. Не знам каква е неговата история, не посмях да питам, за да не наруша покоя, но ако обстоятелствата пак ни пресекат пътя, няма да спестя време и въпроси, защото както споменах, аз водолейката, винаги ще намеря време. А Вие!?

Няма коментари:

Публикуване на коментар