понеделник, 29 ноември 2010 г.

KBC и белгийското модерно изкуство

Във връзка с председателството на Белгия на Европейския съюз в София бе организирана изложба – „Във време на промяна: Модерното изкуство в Белгия 1880 - 1950”. Експозицията е подредена в галерия „Върхове”. Тя е притежание на белгийската банка КВС, която има богата колекция с произведения от 16 век до днес. Куратор е изкуствоведа Хилдегард Ван де Велде. Тя направи кратко и много съдържателно въведение относно процесите и промените на стиловете, преминали през страната. Даде, без да иска, съвет на нашите банкери, депутати и министри как се прави една страна силна, гражданите й придобиват самочувствие и по какъв начин се вдига нивото в международен план. (Стигнахме до там - страна, основана през 1830г. да има повече опит и мъдрост при управлението от нас, за чиито корени дори няма толкова древни източници.)
Хилдегард Ван де Велде разказа как след Втората Световна война едно новосъздадено дружество тогава – банка КВС, решава да възроди изкуството и организира художествен конкурс между изпадналите в немилост художници. Спечелилите произведения ще украсят заседателната зала на борда на директорите. Темата на конкурса са добродетелите – вяря, надежда, милосърдие и справедливост, благоразумие, сдържаност и сила на духа. Няма ограничение в стила. Сега КВС, вече утвърдена с множество централи по света, представя една малка част от собствения си фонд.


В настоящата изложба са представени 50 творби, 17 автора с различни техники – живопис, графика, акварел и актуалните за страната направления на модерното изкуство от 19 до средата на 20 век като луминизъм (пречупен през разбиранията на белгийските художници импресионизъм), символизъм, експресионизъм, кубизъм конструктивизъм, фовизъм. В галерията можете да видите произведения на Рене Магрит, Констант Пермеке, Кристиан Дотремон, Фелисиен Ропс, Леон Спилиаерт, Марсел-Луи Боние, Ксавие Мелери, Жан Бруселманс, Густав Ван де Вустейне. Отделете си време и разтледайте изложбата.

понеделник, 22 ноември 2010 г.

„Цвят Хаити” на Иван Филчев


В понеделник ( 22. ХІ. 2010 г. ) в една сравнително млада галерия, която аз много харесвам, се откри благотворителна изложба с фотоси от Хаити.

„Цвят Хаити” е заснета от оператора на БТВ Иван Филчев. Тя е организирана със съдействието на медията, в която работи и УНИЦЕФ. Снимките са правени преди няколко месеца по време на служебна командировка. Идеята за благотворителна изложба сама по себе си е прекрасна и похвална особено във времена на криза. Събраните средства ще отидат за българските деца, на които и Великолепната шесторка помага. Да се надяваме, че ще има хора, които наистина ще проявят благотворителност и ще откупят изложените произвения.

Също така, те трябва да проявят и снисхождение, защото няма друга причина тези фотографии да бъдат купени.

Опитах се през изминалите няолко часа да намеря възможно най-мекия тон, с който да опиша впечатленията си. Може би не успях, вероятно ми липсва пълнота на речника или благородство!!!



Всъщност ако не беше благотворителната идея, едва ли някой щеше да остане доволен от посещението. Ще пропусна коментар върху заглавието и ще мина върху съдържанието, а то ... Трябва да предположа, че операторът от БТВ не е имал служебен фотоапарат и е снимал с така наречените сапунерки, защото качеството е ... е ми няма такова, освен това и не може да се каже, че е избрал акценти с някяква цел. Маркери, които да покажат трагедията на хората след бедствието или как го приемат, или как се борят с проблемите след разрушителното земетресение, или дори цветът, който се споменава в заглавието. В общи линии снимки, снимани напосоки и набързо – жалко.

вторник, 16 ноември 2010 г.

Куба не е само Кастро

Тази седмица се очертава много интересна и динамична от към събития. В понеделник една издателска къща реши да запознае българската четяща аудиториа с кубинските автори, а покрай тях с режисьори, актьори, кулинария и социалната и политическа обстановка в която живеят и работят. В кино Влайкова, където се откри кубинската седмица се продаваха книги на различни писатели. Купих тази, която предстоеше да бъде представена - „Преди да падне нощта” на Рейналдо Аренас. Организаторите бяха поканили преводача и редактора на изданието да споделят впечатления от автора, процеса на превода и адаптацията. Дори имаше кратък литературен прочит след което прожектираха едноименния филм направен по книгата на кубинския самороден талант. Трябва да кажа, че за мен този вид сурова хипер реалистична автобиография (ще разберете какво имам предвид като я прочетете) е доста чужда като изказ и темперамент, но въпреки това желанието и интереса към новото са по-силни. За впечатленията ми от книгата ще пиша когато я прочета, а сега ще ви кажа какво още можете да видите следващите дни от Кубинските събития:

16.ХІ.

Издателска къща „Жанет 45” представя кубинската поредица гарнирана с кубинска кухна в р-т Made in home -18.30 – 20.30ч..

Големите имена на кубинското кино:

- “Barrio Cuba”, 2005, Умберто Солас в Art Hostel, 16.00

- „Моята улица Куба”, от Диана Иванова и Бабак Салари, 14.30ч, Art Hostel

17.ХІ.

Премиера на книгата „Ягода и шоколад” от Сенел Пас и прожекция на едноименния филм на Томас Гутиерес Алеа и Хуан Карлос Табио. Кино Влайкова, 18.30 - 21.30ч.

- “Suite Habana”, 2003, Фернандо Перес – Art Hostel, 16.00

- „Моята улица Куба”, от Диана Иванова и Бабак Салари, 14.30ч, Art Hostel

18.ХІ.

Прожекция на документалния филм „Моята улица Куба”, 2010, от Диана Иванова и Бабак Салари. Кубинска кухня. р-т Made in home, 18.30 – 20.30ч.

- „Lucia, 1968 , Умберто Солас, 16.00

19.XI.

- “Sin embargo”, 2010, Джудит Грей (Австрия), Art Hostel, 16.00

- „Моята улица Куба”, 2010, от Диана Иванова и Бабак Салари, 17.00

- беседа на тема „Кубинската култура през Специалния период на 90-те”, Art Hostel, 17.30

video

петък, 12 ноември 2010 г.

„Градът, без който не можем” – продължение


В средата на окомври на Арт моста при НДК бяха разположени голямоформатни репродукции на карикатурите от международната изложба „Градът, без който не можем”. Тогава ви казах, че оригиналите ще бъдат показани в Градската галерия, където ще протече и конкурсната част. Не присъствах на избирането на призьорите, а и не знам дали е имало официално такова, но минах през СГХГ във вторник и разгледах. Имаше нови картини, които не видях на Моста, като тази на иранеца Фархад Бахрами Рейкани и на китайския художник Цханг Уей

До сега не бях обръщала внимание на карикатурата като жанр у нас или в чужбина. Изложбата определено предизвика интереса ми особено към иранските и китайските участници. Много силно впечатление ми направиха подборът на подтемите като част от основната - „Градът, без който не можем”, фигуралното оформяне на пространството, професионалното изпълнение и цветовия подбор. Колкото повече се докосвах до оригиналите, толкова повече въпроси възникваха в мен.

Оставяйки настрана изключителните произведения, утанових, че има две 1-ви, две 2-ри и едно трето място. Когато попитах момчето в залата – кой е бил в изборната комисия, на какъв принцип са определени наградените произведения, защо се дублират първо и второ място - отговорът бе, че галерията само предоставя изложбеното пространство и не могат да ми отговорят, разполагат единствено с прес листи. Те обаче не дават нужната информация. Аз разбирам, че и тези хора просто работят там и трябва да работят нещо и някъде, но докато просто някакви хора само трябва да работят някъде и други, които смятат, че там им е мястото, но не си вършат задълженията, няма да имаме адекватно отношение не само в сферата на изкуствата, а и в останалите. Не разбрах нищо за участниците, но пък прочетох, че журито е „селектирало 78 автора от 29 страни с общо 96 карикатури”, а са били предоставени „386 творби ... от 50 страни”.

Въпреки това благодаря за хубавата изложба на организаторите от секция „Карикатура” при Съюза на българските художници, FECO – България, като част от Федерация на европейските карикатуристи, SRN – България /Организация за защита правата на карикатуристите/, и със съдействието на Столична община. И си пожелавам следващия път да са по щедри откъм информация.

Ето и наградените: 1-ва награда - Павел Кучински от Полша и Сергей Семендиев от Украйна; 2-ра награда – Муса Гюмюш - Турция, и Борис Еренбург – Израел, и 3-та награда е присъдена на Владимир Ненашев от Русия.





четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Сюрреалистичната изложба на Рьоне Магрит

Чухте ли за изложбата на световноизвестния белгийски сюрреалист Рене Магрит у нас? Ами да, можете да я видите във фоайето на един лъскав хотел на ъгъла на улиците „Шипка” и „Кракра”. Рене или Рьоне Магрит учи в Кралската академия за изящни изкуства в Брюксел. Известно време работи като художник на реклами. Минава през футуризма и кубизма, но след дълго търсене намира себе си в сюрреализма. През 1927 г., вече семеен, се мести да живее в Париж, където се запознава с Андре Бретон, Пол Елюар и Макс Ернст, Хуан Миро и Салвадор Дали - главното ядро на сюрреалистите. Но тук не се задържа дълго и се връща в Белгия. Няколко години по-късно през 1947 г. благодарение на Александър Йолас, който става негов главен дилър, започва да излага и продава в Щатите. Това е повод Магрит да създаде нови комбинации от старите образи.

Емблематични за него са „Близкият приятел”, „Ключът към сънищата” - разделена на четири части, като във всяка част е нарисуван по един реалистичен предмет с надпис, а само един надпис е на точното място. С това иска да покаже, че името и образа на предметите, дадени им от някаква условност, имат различни функции. Объркващо нали?! „Голямата война”, „Ключът към свободата” са образец на двусмислието и тайнствеността, които според него са присъщи на сюрреализма. Той казва, че неговите образи не крият нищо, а само будят тайнственост, която е непознаваема. Рене казва, че „всеки предмет навежда на мисълта, че съществува и друг, който се крие зад него”; „Прободеното време” и много други, сред които е и „Империята на светлините”. Според художника идеята, която стои зад всяка картина, не се вижда, защото е невидима. Такава е и мистиката в „Империята на светлините”. Освен това авторът смята, че нощта и денят притежават властта да носят мистичност и наслада, това усещане Рьоне Магрит нарича „поезия”.
За художник от такова значение, както за белгийското изкуство, така и за европейското и световното, очаквах от организаторите на Петия Белгийски фестивал в София и в рамките на Белгийското председателство на ЕС истинска изложба. Това, което видях, бяха две домакински витрини в лобито на хотела.
А ето и опис:


5 платна, образуващи: "L’evidence etternelle", литография върху платно; оригинал – 1930 г., собственост на Колекция Менил, Хюстън, САЩ (The Menil Collection; Houston USA).
Оригинален Офорт (ечинг): „Les amants”, 1928 г.
Оригинален Офорт (ечинг): „Le viol”; 1934 г.
Оригинален Офорт (ечинг): „La Trahison des images”; 1952 г., известен още като "Ceci n’est pas une pipe" или „Това не е лула”.
Отпечатък по оригиналния гвашBiere de porc”, 1937 г.


Отпечатък по оригиналния гвашConfiture de cheval”, 1937 г. Издадени от „Galerie nationale du jeu de paume”, Париж, Франция.
Тромпльой (Trompe l'oeuil) под стъкло: „La lunette d’approche”; Референция: „Наследство Магрит”, Брюксел, Белгия.
Отпечатък в техника "Силк скрийн" (Silk screen - нанасяне на изображения чрез използване на шаблон от копринено платно):
"Les mots et les images", във вида, в който е представен в "La revolution surrealist", Nr 12; 15 декември; 1929 г., „Наследство Магрит”, Брюксел.


Ленти от архива

Два дни подред в Градската галерия представяха позабравени филми за български художници от фонда на БНТ. Поводът да се извадят от архива е текущата изложба „Лика и Генко”. В сряда прожекцията е била предшествана от разговор с режисьора на филма за Лика Янко "Купете си надежда" създаден през 1984 г., Галина Кралева. В четвъртък Боряна Пунчева, която е режисьор на лентата "Генко” от 1994г., сподели спомени от времето, прекарано с ексцентричния художник Генко. Семпло, скромно и непретенциозно представяне и едва ли би било подходящо нещо помпозно. Това само би принизило идеята на творците. Самите художници са били достатъчно далеч от всякакъв светски шум. Отказвали са се от картините си само в краен случай, колкото да си купят нови материали и да продължат да изливат душите си. За тях художниците от поколението „Изкуството заради самото изкуство” чисто и необременено картините са били като деца. Не са създавани по поръчка и за продан. Те са обичани, преживявани и уважавани.


Като режисьорско решение двата филма са различни, но внушават чувство на безсилие пред скорошна гибел. „Купете си надежда” не оставя точно такова впечатление. Подбрани са меланхолични и тежки стихове, музикалният мотив подсилва чуството за безнадеждност, само кратката поява на художничката внася леко спокойствие, като светъл лъч, който минава през гъста мъгла. Вероятно за времето си това е бил нов артистичен поглед, различен от останалите документални филми.


„Генко”, в моите очи, е още по-апокалиптичен и експресивен. Докато го гледах, в мен бушуваха една през друга емоционални вълни. Показани са най-талантливата и най-трудната част от едно цяло. Гениалността и лудостта. Мислех си дали е трябвало да се набляга толкова на тези душевни кризи и не е ли било по-подходящо да се оставят по-встрани. От друга страна, как бих оценила напълно живопистта му, без да видя какво му е струвало да преследва музата си, да е верен на себе си и да оцелява.

„Купете си надежда” и „Генко” - там, където свободата е лукс, надеждата е безнадеждна, а живопистта - жива и с душа.