четвъртък, 15 декември 2011 г.

Мантрите на модерните хора

Емоциите владеят и определят живота ни. Липсата на такива означава или определено медицинско състояние, или добре усъвършенствано състояние на покой и равновесие между емоции и мисъл. Много важна част от живота ни е нагласата към него, към средата, в която живеем, ценностите, които градим. Дали те са негативни или позитивни. Реших да проверя как мислят моите приятели и направих проучване. В него задавах три въпроса: Какво е за теб позитивното мислене? Какво си казваш, когато нещата не вървят? Когато всичко върви по план на какво отдаваш успеха?
Първоначално очаквах, че ще има полово разделение при отговорите, но бях изненадана, когато открих, че позитивното мислене се дели на типове, а не на мъже и жени. Почти всички го свързват с усмивката, като знак за добро разположение. Когато си намръщен, означава проблеми и хората го свързват с нещастието. Те инстинктивно бягат от него в опит да се предпазят. Част от отговор бе да си добър с другите, да ги караш да се чувстват удобно в компанията си и да запазваш самообладание при напрегнати ситуации. Оказа се, че секса е предпоставка за позитивно мислене, когато е в комбинация, ако не без, то с незначителни проблеми.
Една от анкетираните приятелки, която винаги е усмихната и с добро чувство за хумор, реагира неочаквано като ме попита, защо се занимавам с щуротии. Запитах се, защо реагира така? Реших, че не всеки намира смисъл в задаването на такива въпроси. Възможно е да е проява на страх от започването на нещо ново. Има хора, които предпочитат да усещат уюта на познатото, това им дава сигурност. Въпреки това влиза в графата на позитивната нагласа към хората, света и живота. Част от усъвършенстването ни е да можем да приемаме другите такива, каквито са.
Една колега от университета каза, че за нея позитивното мислене е свързано със състоянието на духа. Наскоро бе чела Петър Дънов, според когото, ако човек има някакъв талант, мисия или място, животът циклично му предоставя възможност да ги реализира независимо, че в даден момент е пропуснал възможността.
Мислейки по темата и коментирайки с приятели, споделих, че при мен нещата макар и бавно се случват. Сигурно за това господ ми е дал дълга младост, свободен дух и отворено съзнание, за да мога да постигна мечтите си. Само трябва да се науча да слушам себе си, тялото, съзнанието.
За друг това е девиз. Използвайки фрази като: чувствам се добре, с това ще се справя се мотивира. Определяйки се като реалист, той каза, че пейнкилер няма, но винаги има „Но”. В действие влизат думите: жалко, че не се получи, но ще се пробвам пак, ще се постарая повече, за да стане. Поредна изненада бяха думите на една майка. За нея важна част от положителното е доверието към собствените деца. Да им дадеш свободата да избират в най-ранна възраст.
Като извод идва, че част от позитивното мислене е да не се предаваме. Търсейки пътя, да не се отказваме, да не оставяме на негативните емоции да ни завладеят, тъй като те замъгляват съзнанието. Да имаме повече доверие в другите, но не сляпо.
Някои го приемат като философия. Винаги търсят повод за оптимизъм. Ако положението е непоправимо се търси друго развитие. Не се мисли за провала, а за алтернатива. Срещнах и друго измерение на темата. Вярата в Бога, доброто у нас и другите. Тук споделянето бе на човек, който се учи да бъде позитивен. Откровеният отговор, за себична реакция и директно обвиняване на другите не се среща често и буди, у мен, възхищение. Но най-хубавото дойде с осъзнаването и желанието за преодоляване на егоизма и Аз-а. Част от това мнение, е че в живота има добри и лоши периоди и всичко е предопределено. Въпроса е на какво отдаваме значение. Няма да пропусна и типа, който разделя позитивното мислене, което има към случващото с човека и развитието му от това, което става в момента, в държавата. Според него, това е негативно и настроението, енергията, която излъчва е такава, макар че се определя като позитивен човек. Появи се и необремененият тип. Според когото, това което не вреди е положително, но зависи и се определя от различни състояния и неща. Понякога са тъжни, понякога окуражаващи. Мотивацията е, че ни очакват нови, различни и интересни случки, събития, срещи и трябва да продължим.
Какво всъщност определя позитивното ни мислене!? Това са постигнатите резултати и цели. Какво спомага за позитивното мислене - слънчевите лъчи галещи лицето ни, добра дума, вест, цъфналите пролетни цветя, искрящият сняг хрущящ под краката ни, порива на вятър в косите ни, тялото преодоляващо вълните. Когато нещо не е според очакванията ни сме тъжни, недоволни, ядосани. Според Будизма желанието и страданието са свързани и неразделни. Неизпълнението на желанията довежда до страдание. В основата на учението е разбирането за причина и следствие. Миналите мисли, думи и постъпки, са довели до нашето настояще – сега. В този момент ние посяваме семената на нашето бъдеще. Какво означава позитивното мислене – състояние на духа, нагласата на мисълта с която съществуваме и преминаваме през живота. Една от най-разпространените философии в модерния свят е Фън Шуй. Нейната цел е да осъществява хармонизацията на всемирната енергия Ци, като се стреми да привлече и задържи нейната положителна и съзидателна компонента Шън Ци. Едновременно с това променя и отстранява застоялата и неподвижна компонента Съ Ци и се старае да неутрализира вредното влияние на отрицателно действащата компонента Ша Ци. В стремежа си да постигнем спокойствие, хармония и да се заредим с позитивна енергия се обърнахме към източната философия. Пуснахме я в домовете си, реорганизирахме вътрешното пространство, подредихме огледалата така, че да задържим добрата карма. Нов начин за осъществяване на желанията ни и съответно за постигане на щастие в съвременното общество е използването на мантри. Оказа се, че те са като универсален ключ, шперц. В превод означава инструмент на съзнанието. Тези думи създават вибрации, които съсредоточават и вглъбяват произнасящия ги. Мантрите са предназначени за освобождаване на ума от илюзията. Името на една от тях е „Аз съм лек и положителен”, за съжаление не можах да я намеря, но намерих друга стимулираща изкуствата, но това е друга тема. Помнете: думите имат изключителна сила, бъдете внимателни, когато ги използвате. Позитивно Ваша Мая.

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Смирение - Примирение



     Преди два дни попаднах в социалната мрежа на съобщение за представяне на филм в киноклуб „Милениум”. Първият от поредицата е със заглавие „Япония – история на любов и омраза”.
Преди обаче да мина към лентата, която беше изключителна, искам да кажа няколко думи за фестивала и манифеста му. Не съм сигурна дали в днешно време някой все още използва такива утопични и загубили значението си думи и фрази, за да изрази някаква социална ангажираност или гражданска позиция. Ето за какво говоря. Ще цитирам: „На 8 декември 2000 г. в Ню Йорк всички държави членки на ООН приемат т.н. Декларация на хилядолетието. На база на Декларацията са обособени осем „Цели на хилядолетието за развитие”, насочени към премахване на бедността, насърчаване на човешкото и социално развитие и гарантиране на устойчиво спрямо околната среда развитие навсякъде по света. Международната общност се ангажира да постигне тези цели до 2015 година”.
О, небеса! О, Богове! О, висши космически сили и вие хиляди, що радеете за равенство, братство и безгрижие, знайте, че краят на бедните, гладните и огнетените иде и това е скоро, само още 3-4 години. Ама моля ви, кой в днешно време, изключая конкурсите Мис, говори така, та си го слага и като цел!!! И как чрез киното, било то и документално, ще стори това? Целта на научно-популярните филми не е ли да предадат действителността такава, каквато я вижда снимачният екип, да даде гласност, да представи случай, гледна точка, да историзира място, събитие, личности!? Как, кажете ми, един фестивал ще нахрани гладните, ще даде прозорец на хората, живеещи в килер, а колкото и да ви се струва нереално, има и други като Хари Потър, които спят под стълбите. Вероятно и това ще бъде в сферата на еклектичните слова, които сме свикнали да слушаме от предизборните студия. Ще подкрепя учудването си с още един цитат от края на текста: „Документалните филми дават свободата да установим диалог между равни. И само когато ние започнем този диалог между равни, ще можем заедно да започнем разговора какъв трябва да е светът, в който живеем.”
Подозирам, че авторът на текста живее в изолация и не знае коя година сме. Може би да е още някъде в древна Атина, където са се опитали да премахнат класовото разделение, ходейки голи, но едва ли е толкова стар. Би бил феномен при такава възраст. А и тогава социалното равенство е било химера, защото винаги е имало по-равни между равните. Смятам това за нормално. Друг вариант е да е чел станалите отново модерни Маркс и Енгелс, но едва ли. Все пак щеше да знае, че и утопията на социализма отдавна не е това, за което я представяха другарите. Но стига толкова реклама на Целите на хилядолетието.
Докато четях позивите и очите ми ставаха като винилени плочи, се молех най-искрено филмът да е хубав. Да няма нищо общо като звучене и представяне с Декларацията на ООН. „Япония – история на любов и омраза” е на режисьора  Шон МакАлистър. http://www.seanmcallister.com/
 Заснет е през 2008 година и показва как през 21 век има хора, които живеят в помещение два на два метра, без прозорец, с минимални удобства, не видях и санитария, без никакви идеи за намиране на изход от положението в което се намират, без перспектива, бъдеще и планове. С натрупана умора от 15-часов работен ден, всекидневен служебен тормоз и последващ страх. С несподелени чувства и мисли и постоянен контрол от работодател, съсед или традиция. В страна, където самоубийствата са над 30 000 на година, предшествани от дълги престои в психиатрии  вместо полагащатата се почивка.
      Приблизително по това време Нипон е втората по богатство страна в света. Главните герои на този филм са мъж Наоки и приятелката му Йоши. Наоки е бизнесмен - има няколко фирми, бар, семейство, деца, брат  всичко, но идва 1992 г. и кризата се стоварва върху него с цялата си безпощадност. Когато остава без работа, семейството му го изхвърля и той попада на улицата сам и неподготвен. Тогава се появява Йоши. Тя е много по-млада, всъщност нейният баща е на  годините на Наоки. Прибира го в жилището си, което е с размерите на „килера под стълбите”, намира му работа на половин работен ден в пощата. http://vimeo.com/11478536  Парите обаче са крайно недостатъчни и тя започва работа още на 2 места и така цели 5 години, когато се появява Шон МакАлистър с камерата и изключителното чувство за момент и ситуация. Най-вероятно документалистът е попаднал на точното място в точното време, защото с лекота героите разкриват пред него цялата трагедия на своето съществуване. Те го допускат в дома си, на масата си, в леглото си, в службата и му разкриват целия порой от интимни, личностни и професионални проблеми. Използването е взаимно, Шон МакАлистър прави изключителен филм за Япония такава, каквато не я познаваме. Едно риалити за прословутата японска примиреност и прикрития, но бушуващ протест на хората, живеещи като Наоки и Йоши. За двойката това е като психотерапевтичен сеанс, от който са имали нужда. Те споделят с камерата състояния, които не са приети за теми в тяхното общество, като трите развода на Наоки, възрастовата разлика, това че той изкарва по-малко пари от нея и върши всички домакински задължения, че имат сексуални проблеми, защото той е депресиран от ситуацията, в която се намира, а виаграта се оказва непосилна за семейния им бюджет. Не говорят по между си. Тя пие, за да забрави униженията, които търпи заради работата си като компаньонка. За да заспи, пие хапчета, чиито странични ефекти са дезориентация и загуба на паметта. Но всяка неделя ходи на семейното събиране в къщата на родителите си и само тогава може би се чувства относително спокойна и като нормален човек. Този филм не съди начина им на живот, не дава рецепта за щастие или нещастие, за това кое е правилно или и кое не. Той не укорява, а показва една скрита, но съществуваща част от човечеството. Човечество с милиардите си жени и мъже, които не смеят да си зададат въпроса „Щастлив/а ли съм”. http://www.seanmcallister.com/php/japan.php

петък, 5 август 2011 г.

Иванка Колчакова-Ваня



До каква степен съвременните художници разбират модерното изкуство? Могат ли да боравят със символите на авангардизма и абстрактно ли е абстрактното им изкуство, или е начин да прикрият липсата на идеи, талант и ерудиция!?

Това са много трудни въпроси, защото предполагат обстойно познаване на теченията и времето в което се развиват.

Процеса е три посочен обвързвайки този който пише, този който рисува и четящия. В случая съм много улеснена тъй като художничката Иванка Колчакова-Ваня има богат набор от събития, опит, прочит, интереси, които личат в изразните модели. Тази млада авторка тепърва предстои да ни изненадва и представя интересни решения за всичко което й се случва, вижда и преживява.

Няма как да отречем факта, че всеки творец използва инструментите си, в случая бои и платна, за да изрази вътрешните си емоции. За хората на изкуството платното е като посещение при психотерапевт. Емоционалността й излиза с всеки щрих, цвят, форма, обем. Да вземем например „Слънчева прегръдка”. Пълна с живот и динамика. Приказно създание със синя аура, слънце на гърдите обградено от спирали, цветя с форми и цветове напомнящи индийска приказка. Нека да разгледаме детайлите. Слънцето е символ на живот. То е меко, топло, нежно. Гали с лъчите си и стопля както тялото така и душата. Носи спокойствие.

Но то може да е опасно – да разрушава, изгаря и заличава. Слънцето е символ на висшата небесна духовност, на върховното божество или съзидателната сила. Азиатските владетели го използват като първообраз за своите корони. Синьото се отъждествява с морето от където се предполага, че започва всичко, според теорията на Дарвин.

Както пише Люк Беноа в „Знаци, символи и митове” – „... представлява безкрайността на потенциалнитевъзможности, надеждите на развитие и заедно с това опасностите от разруха”. В случая обаче цветът е по-скоро обвързан с въздуха и значението се променя. За египтяните синьото означава истина. В светлата тоналност то е обвързано с мечтите, а тъмната със съня. Спиралата е символ на безкрайността. В тази картина има много философски препратки и чисто по детски изградени форми. Тя е като книга на душата. Освобождаването от формата се вижда и във фолклорното „Трио”. Тук отново има игра на цветове – експресивни, напластени, неравномерни мазки стъпили на жълтата земя и обградени от огъня приличащи на жътвари- нестинари. При изграждането на обемите е използвана смесена техника или така нареченият гваш боя и хартия.Нещо подобно виждаме и в платното „Под звездите”.

Отново игра на сините тоналности, имагинерни дори сюрреалистични персонажи и въздух в ролята на медиатор между небето осеяно със звезди, и рибите плуващи в нощното море. Рибата е фалически символ за плодовитост и създаване на потомство, за възраждане и поддържане на живота. В Рим тя е погребален символ означаващ нов живот в отвъдния свят, а в християнството е кръщение, безсмъртие и възкресение.

Същият похват е приложен и в картината „Риба”, за която ще стане дума също. Особено интересен прочит има платното „Среща”. В безкрая на черната бездна или нощта лети пеперуда, която като Феникс се разпада на множество парченца с различни размери, форми, цвят хаотично отделящи се. Тя Сякаш с облекчение приемат новото състояние и посока. Приличат на космическа супернова.Използваните модели дават представа за художника като нагласа към света. Ваня има широко възприятие и специфичен стил на изразяване. На този етап не бих се наела да я вкарвам в някакви стандартни рамки.

Подбора ми на картини е последователен и показва прехода от смислово натоварените форми към пълното им абстрактизиране.

За пример ще посоча „Риба”. Стилизирана и извадена от синята вода чрез смесване на материали. Неравномерен релеф с който шпаклата си е играла сякаш в неравноделен ритъм напомнящ за народна песен. Тя се носи и около нея нищо друго няма значение.

В голяма степен символите, които използва по един или друг начин са обвързани с живота и неговият смисъл, космическите/ божествените съзидателни сили, вечността. Интензивните цветове допълват усещането за природната сила и мощ. Редуването им е като космически пулс с който бие сърцето на вселената част от която сме и ние. Прашинка в пръстите на времето с което боговете си играят.

Иванка Колчакова-Ваня има пет самостоятелни изложби първата от които е през 2001 - Фотоизложба – Съб фест в клуб “Биг Бенг”. Участва в няколко колективни сред които е „Артмосферик фестивал”. Завършва Профилирана Гимназия за Изобразително Изкуство“ Николай
Райнов ”
с профил графика и керамика. Следва Варненски Свободен Университет “Черноризец Храбър”, Специалност: Филмова и телевизионна режисура.

сряда, 4 май 2011 г.

Когато скулптурата среща хартията

В България не можем да се похвалим с кой знае какви традиции в скулптурата. За да се убедим, е необходима разходка по държавни, общински, частни галерии и депа. Началото й идва след Oсвобождението благодарение на шепа творци, получили образованието си в Европа, а именно Марин Василев, Жеко Спиридонов и Борис Шац. Те работят в две основни направления - портретния жанр, битови и социални теми, свързани с обикновените хора. По-късно идва Андрей Николов, който вдъхва душа на мрамора. И така минават няколко поколения, третиращи различни теми, обработващи различни повърхности, докато стигаме до 29 април 2011 г., когато бе първата ми среща с хартията, която побра в себе си триизмерна скулптура. Под въздействието на видяното следващите няколко дни бях обсебена и изумена. Върху листа беше поместен цял един нов, за мен, свят. Върнах се в изложбения център на СБА за разговор с автора.

Никола Диков е потомствен скулптор. Когато решил да продължи традицията, баща му го подложил на тест: „Видиш ли дете да рисува, бий го през ръцете, ако го видиш втори път - пак го удари и ако го видиш трети път скрит, някъде отново да рисува, му помогни”. Разбира се веднага го попитах имало ли е настойчиви опити от страна на баща му по отношение на стил и начин на работа? Ето и отговора: „Ако е имало някакво влияние, то е било само визуално, това което съм видял не с насоки. Но баща ми винаги е изказвал мнение – Това ми харесва, това не.” И наистина е така, докато бащата Коста Диков работи портрети, фигурални композиции изчистени и точни от мрамор,... синът търси сложната структура на малките камъчета, и изяществото на естествените природни форми.

Тези непосредствени образования са причината за един изцяло нов стил, въведен от художника. Как стига до тази образност!? „От малък съм подреждал композиции от камъчета. Опитвал съм да правя скулптура от глина. По-късно от дърво и камък”. Освен това „човек трябва да

се научи да наблюдава”, казва той. По време на разговора ни стана дума за неконвенционалното изкуство и пътят до него. Подготовката, която е много важна част от пътя на развитие. - „Трябва да се научиш от природата на здравия рисунък, но пак трябва да имаш подготовка преди това.” За експериментирането, което предхожда неговия стил и изложбата „Поглед към скулптурата на Създателя” споделя: „Когато човек работи, открива нови пространства. Не трябва да рисува етюдно. Като скулптор аз имам различно пространствено виждане. Съобразявал съм се с материята, структурата на камъка, за да мога да я пресъздам”. Никола Диков се вдъхновява от камъчета, намерени край река Ропотамо и пустините рози донесени от Африка.

Те са изписани с такава детайлност и педантичност, гледани отблизо и далеч са като реални. Образите могат да се разглеждат като цяло и фрагмент. За всяка чертичка, светлосянка, релеф, заобленост, преход, извивка е отделена часовникарска прецизност. Направих си експеримент и снимах детайл в близък план с варио. Ефектът беше като на съществуваща релефна повърхност. Такова реалистично монументално внушение, изпълнено с динамика и живот, непрекъснато променящото се и кореспондиращо със зрителя може да бъде вкарано в картона само от скулптор. Не случайно казвам вкарано, авторът е огънал пространствената крива така, че в плоска повърхност да разположи триизмерен обект. А те са повече от специални, каквото е и отношението на твореца им и тяхното към наблюдаващия ги. Картините нямат заглавия съвсем целенасочено. Както казва Н. Диков „Всеки според нагласата си трябва да види и да открие названието, защото всеки вижда различни неща” и това е така най-малкото от подготовката с която гледа. За себе си аз открих: Седнала жена и човек, положил глава в скута й; Легендата за Ромул и Рем; група от хора, корали, събрали в себе си екзотичните богатства на океана, метеор, носещ живот със стройна архитектура и ред и много други преживявания, изникнали от прочетено и въображение. За мен някъде в заглавието на изложбата трябва да има поместена думата въображение, защото природата и Създателя, който и да е той, са проявили голямо въображение уловено от чувствителността на Никола Диков и изкарани на повърхността с много търпение картон, пастел, туш и темпера.

1951г. Роден в гр. София
1974г. Завършва Национална Художествена Академия, София,
специалност “Скулптура”
Работи в областта на малката пластика и монументалната скулптура.Негови скулптури притежават НХГ, и художествени галерии в България, както и частни лица в България, Холандия, Германия, Япония.Авторски монументални творби в град Луковит, град Шумен – централен площад, град София – Резиденция “Лозенец”.

Самостоятелни изложби:

  • 2011г. София, СБХ
  • 2010г. гр. Приморско, изложбена зала, съвместно с Николай Коларов
  • 2009г. гр. Бургас, галерия "Богориди"
  • 2004-2005г. гр. София, галерия “България”
  • 2004г. гр. Ботевград
  • 1995г. гр. София, галерия “Крида Арт”
  • 1994г. гр. София, посолство на Федерална Република Германия
  • 1992г. гр. Мачики Жинован – сити о.Окинава, Япония
  • 1991г. гр. София, изложбен комплекс СБХ
  • 1986г. гр. София
  • 1981г. гр. Троян


През 1984 е поканен да ръководи Национален Симпозиум по Скулптура в Дърво “Ясна Поляна” който се провежда и до днес с кратки прекъсвания.

Награди
1996г. Награда на СБХ на Национална изложба “Скулптура”
1994г. Почетен медал от V-то Международно биенале на изящните изкуства
гр. Кайро, Египет

вторник, 3 май 2011 г.

Тази седмица в София …


И по-точно вторник късният следобед бе изпълнен с културни събития. Наложи се да направя стегната програма, която да спазя със спортна дисциплина и благодарение на станалите традиция закъснения, да успея да посетя всичките планирани мероприятия. Започнах с галерията на Шипка 6, където на последния етаж е поместена една изключителна изложба на скулптора Никола Диков. Задължително трябва да се види и побързайте, краят й е на 8-ми май. Той, за разлика от много други негови колеги, присъства от първия до последния ден в експозиционния център и можете да се запознаете с него и лично да поговорите. Това направих и аз.

На третия етаж днес се откри една благотворителна изложба изключително скучна по съдържание.

С много по–добро впечатление ме остави следващото ниво от сградата, в което можете да видите какво сънуват българските художници. Забавлявах се, гледайки кривите и стимулирани преживявания и страхове на следващото поколение. Първият етаж бе в процес на куриране и през вратата изглеждаше обещаващо.

От СБХ отидох в Академията, където в 17.30ч се проведе - Отворен клас. Светът, видян от кино и Куратор, една професия, една страст. Лектор бе Доминик Пайни. Той е продуцент, куратор и преподавател („Екол дю Лувр”). От тази лекция разбрах с колко безумни неща могат да се занимават французите, когато решат да се правят на важни. Пример: правят се години наред изложби с основна концепция на куратора да напише под произведението на изкуството заглавието на съответния предмет и името на автора !!! Имах въпроси, но не можах да ги задам.

Следващата точка от моята програма галерия „Париж - Москва”, стана домакин на живописеца Христо Христов. При него мистичното бе водещо и изразено чрез няколко пейзажа и множество коне в различни цветове. Сакралността се загатваше от използваните наситени и плътни цветове. Движението във фигурите на тези толкова символични животни бе изпълнено с напрежение и сила. Малка, но странно въздействаща изложба. След скучната лекция в НХА това бе добър преход към галерия „1908”.

Там ме посрещна сладка и нежна изложба, преливаща от носталгия по една отминала романтика. „Girls like cards” ще ви зареди с настроение, ще ви върне десетилетия назад. Във времената на винилените плочи, големите кожни куфари, широките поли до колената, френските прически и подражанието на филмовите звезди от 60-те.

Края на тази моя обиколка дойде с посещението на вторият етаж на градската галерия. Там днес бе отбелязано началото на поредица от артистични прояви, обединени в концепция и заглавие Paper Art Fest. Това, което мога да кажа на този етап е: международно участие, различни по вид, изработка, форма, стил, цвят и ... произведения. Добро боравене с материала и класно използване на идея и изпълнение.

Е, толкова за днешния дъждовен ден. Идете и вижте сами!

неделя, 17 април 2011 г.

Трите свята





В света на хората има три нива на възприемане и съществуване – горе, по средата и долу. За всяко от тях има две значения. Едното обяснява природното и научно състояние на нещата, а друго - от примитивните схващания на предците ни, през дома на боговете до местонахождението на Рая. Има символи, знаци, цветове, флора и фауна, свързвани с различни вярвания, схващания, религиозни убеждения за „трите свята” – горе, среда, долу. За разлика от многото символизиращи едно от трите, тези, които комбинират са малко. Горе: слънце, птица, балон, облак, звезди, луна, короната на дървета ... - бяло, жълто, синьо, червено /знамето, намиращо се на короната на дървото на живота/, ... Среда: земя, растителност, средната част на дърветата или ствола, ... - зелено, синьо, кафяво, ... Долу: корените, рудите, къртиците, ... - черно, тъмнина, сумрак, червено / адския огън/, ...трите: стълба, въже, дърво, човек ...

В митологичните представи на много народи дървото, титулувано още като космическото дърво или дървото на живота, е в основата на пантеистичноста. То изгражда света, поддържа живота с чисто природните си дадености – съдържа и задържа хранителни сокове и вода, с листата си изхранва хора и животни, обогатява хумуса - почвата, грижи се за въздуха, високо е и винаги е насочено към небето. Вероятно това е подтикнало древните да го приемат за медиатор между земята и небето, между хората и боговете. В различните народи и географски ширини то е различен вид: галски дъб, германска липа, скандинавски ясен, сибирска бреза, маслината в исляма. Такива са още индийската смокиня, японският бамбук, масонската акация, еврейският бадем, китайската върба, лавъра на Аполон и белият имел на друидите.[1] Дървото черпи сили от митичен извор, разделящ се на четири - за всяка от посоките на света. За него намираме сведения и в Библията, където е спазена троичността и от двете му страни се намират дървото на доброто познание и злото познание. Дървото на живота е сред митологичните символи, просъществували от зората на човечеството до наши дни. Това го нарежда сред най-древните сакрали и заема особено място във всички култури и бит. Космическото дърво организира света по вертикала.

Такъв е примерът със скандинавското дърво Игдразил[2]. В корените му лежи змей, около ствола му пасат тревопасни, а в короната пеят птици. С тази структура то прави връзка между реалност и митология. Според древните обитатели на двуречието, Дървото расте в центъра на света, сияе като лазурит, който е свързван с космоса, обитавано е от бога на плодородието, с което са приписвали и обяснявали размножителните му функции. Пример за това е един от експонатите в Берлинския музей. В релефа се вижда как божеството излиза от Дървото, а около него са преливащите води.[3] Повечето изследователи правят връзка между Дървото на живота и Великата богиня майка. И може би имат основания, тъй като са намерени изображения, в които голата богиня държи фикус, в други от генеталите й излиза растение. Да вземе дори библейския сюжет, където Адам и Ева са в Райската градина, Едем и около тях има смокиня и маслина. Можем да използваме и Гилгамеш,който среща Сидури при един лозов корен, а в Шумер той е символ на плодородието. Затова Великата богиня била наричана - Богиня на лозовия корен. След като е символ на плодородието, Космическото дърво логично е и символ на безсмъртието, тъй като то непрекъснато се възражда и дава живот на останалите около него. До този извод можем да стигнем, четейки отново епоса за Гилгамеш. Обзет от голяма тъга по смъртта на приятеля си, Енкиду тръгва да търси растението, даващо безсмъртие. Открива го на дъното на океана. По обратния път, ожаднял спрял да пие вода от един извор. Коварната змия видяла какво носи, откраднала го и станала безсмъртна. Така тя обрекла хората на тленност.

Този сюжет е твърде близък до змията и грехопадението на библейските персонажи. Както знаем увитата в клоните на дървото на познанието, тя подлъгала Ева да отхапе от забранения плод, в следствие на което хората са изгонени от Рая и са обречени да бъдат смъртни.

Това Дърво има своето отражение и във великата египетска цивилизация. Богинята Нут е смятана за негов обитател, а в едно изображение богинята Хатхор, седнала на Космическото дърво подава питие и храна на мъртвите. Под голямото светещо дърво слънчевият бог Ра, предрешен като котка убива Апоп, змея от подземното царство.

Темата за плодородието и безсмъртието откриваме и при хетите. В един текст за бога на плодородието – Телепинус, срещаме вечно зеленото дърво „Ейя”, на което е окачена овча кожа със символично представени безсмъртие и плодородие.

В Егейската култура този митологичен символ също присъства. Виждаме го представен от богиня, седнала върху дървото на живота, а до нея са другите космически символи – слънцето, луната и водата. В друг случай богинята е в лодка заедно с жертвеник и дърво.

Българската митология не прави изключение по отношение на Световното дърво. Тази важна роля е отреждана на дъбът, яворът, орехът и борът. Към тях се подхожда с почитание. Пазени са от сеч и подобни вреди. Те са сакрали и местата около и под тях са такива. Свидетели са и участници в много ритуали. Обикновено се намират близо до вода, кръстопът или могила. При тях се правят жертвоприношения, курбани за боговете, покровителите, за изцеление, при суша и пр.. След като животното бъде убито, кръвта му се оставя да изтече в корените на дървото. Тези свети дървета са назовавани още миросани. Миросването се извършва от свещеник по времето на голям християнски празник, какъвто е Великден. Ритуалът се състои от обикаляне около дъба, обикновено три пъти, следва пробиване на три дупки и запълването им с миро. При завършването на церемонията се счита, че цялото село е предпазено от злини. В славянската митология дъбът е дървото на бог Перун. Затова Бъдника, който гори три дни е от дъб и е със значение на вертикален модел на света. В миналото, още преди да се построят храмове, църковните служби се извършвали под тях. Мотивът на Дървото на живот има своето отражение във фолклора, пластиката, златарството, шевиците, бродериите. То е част от коледарите, сватбеното знаме, кумовото дърво. Този митологизиран символ е симбиоза на пълния житейски и природен цикъл. Може да се тълкува като отделен човек, животът му, неговият микрокосмос, неизменно свързан с общочовешкия и природен макрокосмос. Космическото дърво е израз на архаичната представа на преминаването в трите свята, още може да бъде отъждествено с преминаването на различните социални статуси.


[1] Беноа, Люк „Знаци, символи и митове”, стр. 56, ИК „Одри”

[2] „Мифъй народов мира”, стр 478, Т І, Из. 1987

[3] Bergama, H. “De boom des levens in schrift en historie”, стр. 91 – 93, 1938г.

петък, 15 април 2011 г.

С дъх на море и подправки от плодове




С дъх на море и подправки от плодове. Това усещам, когато гледам картините на Василка Монева. Тя не се скъпи на цветове, не се свени да пълни платната с енергия, понякога толкова мощна, че струи като слънчев вулкан. Друг път всичко е сиво, студено, но меко и приятно, оставяйки те да се носиш в пространството на безвремието и носталгията по един друг свят.

Има линии, контури, даващи рамки на образи, предмети, отделящи форми и детайли. Но и такива, които имат свой живот и структурират тяло – стълби, въжета, струни, мачти или просто нахвърляни мисли. Редува леки пейзажи от сиво, бежово, резида, охра с експресивни до сюрреалистични урбанистични такива, използвайки огненочервено, пламтящо оранжево, виолет и пепеливо вокафяво.


Играта на мазките със светлосянката в натюрмортите създава трептене и определена скулпторна чувствителност. И някак естествено, поглеждайки през прозореца на стаята, на балкончето стои масичка с богата монохромна драперия, отрупана с плодове. И пак там между софийските покриви се откроява часовниковата кула на Централните хали.

Мястото, събиращо всички генерации, хората от различните сфери и групи; мислещите, правещите, работещите, творците, децата; всички. Място, важно колкото храма и по-голямо от което и да било културно средище, защото там всички са на една опашка, взимат една храна и ядат един хляб, а както знаем, никой не е по-голям от хляба.

И сякаш сестрите на времето, стрелките са застинали в този социален час – часът за пазар, в който покупките имат дъх на море и подправки на плодове.

Художничката е родена на 14 март 1945 година в Русе. След като завършва училище, заминава за София, където следва аранжорство в Техникума за художествени занаяти. Две години работи като куклоконструктор в Русенския куклен театър. Като художник се оформя сред колегите от русенската група на художниците – една от водещите у нас през 60-те и 70-те години. От 1971 година е член на Съюза на българските художници.


Василка Монева има 14 самостоятелни изложби у нас. В чужбина: две в Германия през 1975 г. и 1977 г., в западен Берлин заедно с художниците Теофан Сокеров и Цвятко Дочев; една в Унгария 1989 г. Участва в представителни изложби в Париж, Пекин, Будапеща, Берлин, Атина, Москва, Рига, Братислава, Букурещ, Ню Йорк, Барселона, Токио, Потсдам и други.

Нейни картини са притежание на Националната художествена галерия и Софийската градска художествена галерия, на общински галерии и държавни учреждения, както и на колекционери в България и в чужбина.




Биeнале за илюстрации Братислава

Интересна гостуваща изложба можете да видите на третия етаж от Изложбения център на Шипка 6. Там са подредени Наградените между 1967 и 2009 автори от Биеналето на илюстрацията, Братислава. Събитието е под патронажа на посланика на Република Словакия в България н. пр. г-н Карол Мистик съвместно с Българския културен институт в Братислава и БИБИАНА – Международен дом за изкуство за деца.

Историята на конкурса започва през 1967 г. Негов основател е д-р Душан Рол. От самото начало организаторите имат предимство. Те не само създават условия за представяне на най-добрите произведения от страни с богата книжовна култура в областта на илюстрацията за деца, но същевременно се предоставя на илюстраторите от различни страни възможност да представят своите произведения на специалистите и издателствата. За Биеналето обаче е най-важно да привлече вниманието на детския зрител. През 43-годишното му съществуване са се представили 6507 илюстратори от 103 страни с 52 777 оригинални илюстрации и повече от 8 000 книги.

Биеналето на илюстрацията Братислава се провежда под патронажа на ЮНЕСКО и Международния съюз за детски книги с подкрепата на Министерството на културата на Словашката република през септември – октомври на всяка нечетна година. Част от БИБ са и театрални и творчески работилници.

Членовете на Международното жури са от 6 до 12 души, представители на различни страни, континенти и култури. Журито разпределя 11 престижни награди – Голямата награда БИБ, Златната ябълка БИБ (5 бр.) и Плакет БИБ (5 бр.). Освен това се присъжда и Почетна грамота на издателство за значителен принос в издателското дело.

Авторът, който получи Голямата награда БИБ, става автоматично член на журито при следващото издание на БИБ. Получава и право на самостоятелна изложба през следващото Биенале на илюстрацията.

БИБ сформира и детско жури, което връчва своя награда.

БИБИАНА, международният дом за изкуство за деца, организира първите изложби и съпътстващи програми от 1987. Организацията има богата и разнородна дейност, свързана с Биеналето на илюстрацията, Братислава. Постепенно тя се разширява, превръщайки я в модерна институция, която подпомага развитието на професионалното изкуство за деца.


Калия Калъчева

Преди повече от месец, в галерията на София Прес видях една млада авторка - Калия Калъчева, която остави в мен двойнствено чувство. От една страна усещането за похвата на българските авангардисти родени в началото на миналия век, от друга съвременната реалия. Не бях сигурна точно какво мисля за стила й, но ми хареса. Въпреки вътрешната ми съпротива крещяща в мен - тя е прекалено млада за този изказ. Големи платно с мащабни пейзажи и екстериори, миниатюрни фигурки на хора тръгнали на накъде като мравки, силуети. От картините струи някаква тъга и самота подсилена от цветовете. Използвала е чисти и локални тонове в големи пространства разграничаващи се категорично.

Хора в малки групи, семейства или единици без лица, но със

собствен живот.

Ескалатори с бели проблясъци идващи от далечината и отдалечаващи се съдби.

Рано е за толкова млад художник да бъда по-обстоятелствена. Ще й дам време, защото е перспективна.

Ето някои факти от биографията й:

Калия Калъчева е родена през 1986г. в София. Завършва Национално училище за изящни изкуства - Илия Петров, София - специалност Живопис 2005г. През 2009 г. в Национална Художествена Академия, София защитава степен бакалавър поЖивопис, в ателието на проф. Андрей Даниел и пак там 2011г. става магистър.

Участва в няколко групови изложби:

2010 – резиденция на посланика на САЩ, София
2010 - Галерия Академия, София-„ Назад към природата” изложба на дипломни защити на студенти, придобили о.к.с. Магистър 2008 -Шипка 6,София-изложба на дипломни защити на студенти, придобили о.к.с. Бакалавър
2008 - Галерия Академия, София – изложба - протест "Да спасим Рила планина" 2008 - Галерия София Прес, София - изложба на 51 ателие "Натюрморт и компания"
2007 - Галерия София Прес, София - изложба на 51 ателие "Художници рисуват художници"
.





четвъртък, 10 февруари 2011 г.

„Снимка на годината” за 2010

На 10-ти февруари Canon България раздаде традиционните награди от деветото издание на конкурса „Снимка на годината”. Събитието се състоя в НХГ, където са разположени две фотографски експозиции. Едната със снимки на част от участниците, другата гостуваща. Изложбите бяха предшествани от връчване на номинации, награди и грамоти в различните категории. Самата изложба не блестеше откъм идеи, сюжети, композиции. В някои случаи имаше неправилно подбрана хартия, в друг се сещах за елеофотографията и Димитър Добрович, чийто произведения в тази насока са първите. Имаше много хора, мокър бар и хапки.

За призовете в деветото издание на националния фотоконкурс "Снимка на годината – България 2010", участваха 200 автора с над 1900 творби. Подборът бе направен от жури, чиито председател бе Иво Хаджимишев. В него са Надежда Чипева, Максим Минчев, Георги Лозанов, Венета Захариева и Борис Данаилов. Помощ са оказали и студентите от магистърската програма на Художествената академия. Иво Хаджимишев каза, че за "Снимка на годината 2011" ще включат и колегите им от НБУ.


Тази година имаше прецедент в раздела “Репортажна фотография”. В него номинираните Георги Кожухаров, Антон Станков и Красимир Делчев останаха много изненадани, когато обявиха, че награден няма да има. Представителят на Canon каза, че според журито никоя от снимките не заслужава да получи приз.


В раздел “Художествена фотография” номинирани бяха Михаела Иванова, Милен Станков и Петър Крусев. Наградата получи Петър Крусев.

В раздел “Фото есе” – Цветомир Станивоев, Ангел Василев и Боряна Кацарова. Наградата бе присъдена на Боряна Кацарова.

Фотоконкурс „Снимка на годината” има за цел да приобщи повече хора към фотография. Да я популяризира като изкуство и да създаде условия за обогатяване на фонда на Националната Художествена Галерия с творби на съвременната българска фотография.

Archipelago Art Dance Festival


Космополити ли сме!?

Имаме ли дух на авантюристи!?

Умеем ли да намираме нови светове,

имаме ли силата да правим изкуство и

умеем ли да превръщаме живота в такова!

Сега ще разберем.


Ето кратък тест.

Чували ли сте за Archipelago Art Dance Festival !?

Едва ли.

Сега ще ви разкажа.

Група ентусиасти, владеещи силата да са щастливи, талантливи, общителни и креативни се събират и оформят концепция, включваща начина им на живот. А той е музика, изкуство, йога и философия събиращи в себе си силата на земята и тайнството

на космоса. Тъй като са отворени към света, живота и хората те решават да споделят този манифест с други. Основната идея на фестивала е да се създаде пространствена

хармония. В нея се включват любовта, свободата, духовността и творчеството. Намерението на организаторите, както казват те, е да обединят всички, които се стремят към познание и търсят начин да изразят уважението си към Майката земя и Бащата космос, чрез танци, музика, изложби, инталации, фотографии,видеа. Целта е да покажат, че е възможно да се живее в хармония с природата и окръжаващата ни среда. Да преоткрием и изкараме навън творческите ни заложби. Да видим и усетим, да съпреживеем начина на живот на древните племена постигнали мистичната същност на битието, като прекараме няколко дни в аналогични пространство и атмосфера.

Тази година локацията е остров Contadora, архипелаг Perlas, които са територия на Панама. Част от историята на мястото се свързва с пиратите акустирали по крайбрежието на това райско кътче, а в по-ново време много морски изследователи са

привлечени от богатата флора и фауна в района.

Времето за провеждане на феста е от 16-ти

до 20-ти февруари 2011 г. Датите са подбрани според лунния календар. Пълнолунието е на 17-ти. За тази нощ е подготвена специална програма позволяваща детайлно проучване на разнообразието от загадки свързани с планетата и космоса.

Ето и останалата част от събитията: ще има обособени различни пространства, в които ще бъдат изложени арт-инсталации, отделен експозиционен център, healing или йога кът, кино и театрална зона, магазин за етнически и езотерични предмети, кафета и ресторанти. Организаторите са помислили и за най-малките гости осигурявайки им детска площ и подобаващи грижи като във всяка детска градина.

Всеки, който се чувства достатъчно подготвен и пълен с идеи може да вземе участие в различните сегменти - изкуство, декорации, изложби, танци. Ето някои оттворците,

които ще се погрижат за визуалната обстановка: Carey Thompson (USA) - органични инсалации, произведения на изкуството и рисуване на живо;

Aliens (Russsia), Quantum Tribe (Russia), Synops Effect (Russia) - арт-инсталлации и декориране на цялото пространство.
Музиката е инспирирана от Visionary, Spiritual, Magic и Tribal ритмите. Ще присъстват DJ-и от различни точки на света - Alex Tolstey (Panama), Boom Shankar (Germany), Blindox (Canada)Blue Lunar Monkey (Mexico), Blue Planet Corporation (France),

Dymons (England),Maya (Austria), Elektriena (Russia), Flooting Grooves (Scotland), Marcodelix (Costa Rica), Mindwere (Spain/Israel), Onionbrain (Brasil), Solar Plexus (Guatemala), Snyper (Finland), Stereographic (Brasil) .... и още.

При изпълненията на живо също има разнообразие от народности и кулури -Blue Lunar Monkey (Mexico), Cosmpsophy (England), Flooting Groovs (Scotland), Klangmassage (Austria), Otkun (Canada), Redy (Serbia), R2 (Costa Rica), Solar Plexus (Guatemala), Senor Loop

(Panama), Sensient (Australia) ... и други.

Край на теста.

За тези, които откриха сроден светоглед,

за тези, които проявиха интерес към новото

и за тези чиято формула на живота е приключението

мястото и времето вече са известни.

16-20th of February 2011

(17th of February - Full Moon).

Archipelago Art Dance Festival.

Contadora Island of Panama.

http://www.archipelago-festival.com/

петък, 4 февруари 2011 г.

Радиомагически реализъм



Поезия, музика, ефир, вечер, град. Няколко думи, а превръщат времето в магия. Какво по-предразполагащо от приглушена светлина в акустична зала с приятна музика, добро четиво и чаша вино. Ето какво – мястото е БНР, домакинът Аларма Пънк Джаз, музикалната омая в ръцете на Александър Евтимов – Шаманчето перкусии и глас; Росен Захариев - Роко тромпет, перкусии; Георги Дончев контрабас, бас, перкусии и завладяващата поезия на Хулио Кортасар. Фонът от мистични звуци, инструменти, ритми, вокали на триото бе в унисон с прочита на отделни стихотворения и пасажи, представени от преводачи, издатели и водещи.

Меланхолията и мистиката бяха подсилени от прожектирането на картини на илюстриралия (последното издание художника Цветан Казанджиев). Една позната и изведнъж друга сетивност. Безспорни са талантът на музикантите и умението им да импровизират, завладяват и пренасят слушащите в друга и вълшебна реалност. Сега е моментът да кажа, че предаването по радио Христо Ботев започва „Серия 2011” с литературно-музикални пърформънси, които ще се излъчват на живо от Първо студио. Началото бе поставено с аржентинския писател Хулио Кортасар. Той е представител на направлението магически реализъм, автор на няколко романа и множество рзкази. Роден е в Брюксел на 26 август 1914 г., но четири години по-късно семейството му се връща в Буенос Айрс. Завършва Педагогическото училище „Мариано Акоста“ и макар да не получава университетско образование, поради липса на средства, работи като учител в гимназии в градчета Боливар и Чивилкой, провинция Буенос Айрес. През 1944 г. става преподавател по френска литература в новооткрития Универисет Куйо в Мендоса.През 1951 г. се възползва от отпуснатата му от френското правителство стипендия и емигрира във Франция. Там остава до края на живота си. Кортасар умира на 12 февруари 1984 г. от левкемия. Работи като преводач за ЮНЕСКО. Сред преводите му са: "Робинзон Крузо" на Даниел Дефо, "Мемоарите на Адриан" на Маргьорит Юрсенар и събраните съчинения на Едгар Алан По. Хулио Кортасар се появява на българския книжен пазар през 1972 г. с „Южна автострада”. Следват 1978 г. – „Всички огньове”, 1981 г. – „Лотарията”, 1981 г. – „Някой, който се шляе”, 1985 г. – „Междуетажие”, 1987 г. „Толкова обичаме Гленда”, 2006 г. – „Игра на дама”, 2007 г. –„Истории за кронопи и фами”, 2010 г. "Поезия". За превода на български са се погрижили Румен Стоянов, Стефка Кожухарова, Мария Пачкова, Красимир Тасев, Емилия Юлзари. Ето и няколко реда от аржентинския автор:

Да четеш въпросителни

Видя ли, наистина видя ли
снега, звездите, красотата с котешки стъпки?
Докосна ли, наистина докосна ли
чинията, хляба, лицето на мъжа, когото толкова обичаш?
Изживя ли като насрещен удар
мига, мъката, падението, бягството?
Узна ли, узна ли с всяка пора на кожата, че твоите очи, твоите ръце, твоя пол, твоето нежно сърценужно бе да ги

изхвърлиш нужно бе да ги изплачеш ...
Хулио Кортасар