четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Смирение - Примирение



     Преди два дни попаднах в социалната мрежа на съобщение за представяне на филм в киноклуб „Милениум”. Първият от поредицата е със заглавие „Япония – история на любов и омраза”.
Преди обаче да мина към лентата, която беше изключителна, искам да кажа няколко думи за фестивала и манифеста му. Не съм сигурна дали в днешно време някой все още използва такива утопични и загубили значението си думи и фрази, за да изрази някаква социална ангажираност или гражданска позиция. Ето за какво говоря. Ще цитирам: „На 8 декември 2000 г. в Ню Йорк всички държави членки на ООН приемат т.н. Декларация на хилядолетието. На база на Декларацията са обособени осем „Цели на хилядолетието за развитие”, насочени към премахване на бедността, насърчаване на човешкото и социално развитие и гарантиране на устойчиво спрямо околната среда развитие навсякъде по света. Международната общност се ангажира да постигне тези цели до 2015 година”.
О, небеса! О, Богове! О, висши космически сили и вие хиляди, що радеете за равенство, братство и безгрижие, знайте, че краят на бедните, гладните и огнетените иде и това е скоро, само още 3-4 години. Ама моля ви, кой в днешно време, изключая конкурсите Мис, говори така, та си го слага и като цел!!! И как чрез киното, било то и документално, ще стори това? Целта на научно-популярните филми не е ли да предадат действителността такава, каквато я вижда снимачният екип, да даде гласност, да представи случай, гледна точка, да историзира място, събитие, личности!? Как, кажете ми, един фестивал ще нахрани гладните, ще даде прозорец на хората, живеещи в килер, а колкото и да ви се струва нереално, има и други като Хари Потър, които спят под стълбите. Вероятно и това ще бъде в сферата на еклектичните слова, които сме свикнали да слушаме от предизборните студия. Ще подкрепя учудването си с още един цитат от края на текста: „Документалните филми дават свободата да установим диалог между равни. И само когато ние започнем този диалог между равни, ще можем заедно да започнем разговора какъв трябва да е светът, в който живеем.”
Подозирам, че авторът на текста живее в изолация и не знае коя година сме. Може би да е още някъде в древна Атина, където са се опитали да премахнат класовото разделение, ходейки голи, но едва ли е толкова стар. Би бил феномен при такава възраст. А и тогава социалното равенство е било химера, защото винаги е имало по-равни между равните. Смятам това за нормално. Друг вариант е да е чел станалите отново модерни Маркс и Енгелс, но едва ли. Все пак щеше да знае, че и утопията на социализма отдавна не е това, за което я представяха другарите. Но стига толкова реклама на Целите на хилядолетието.
Докато четях позивите и очите ми ставаха като винилени плочи, се молех най-искрено филмът да е хубав. Да няма нищо общо като звучене и представяне с Декларацията на ООН. „Япония – история на любов и омраза” е на режисьора  Шон МакАлистър. http://www.seanmcallister.com/
 Заснет е през 2008 година и показва как през 21 век има хора, които живеят в помещение два на два метра, без прозорец, с минимални удобства, не видях и санитария, без никакви идеи за намиране на изход от положението в което се намират, без перспектива, бъдеще и планове. С натрупана умора от 15-часов работен ден, всекидневен служебен тормоз и последващ страх. С несподелени чувства и мисли и постоянен контрол от работодател, съсед или традиция. В страна, където самоубийствата са над 30 000 на година, предшествани от дълги престои в психиатрии  вместо полагащатата се почивка.
      Приблизително по това време Нипон е втората по богатство страна в света. Главните герои на този филм са мъж Наоки и приятелката му Йоши. Наоки е бизнесмен - има няколко фирми, бар, семейство, деца, брат  всичко, но идва 1992 г. и кризата се стоварва върху него с цялата си безпощадност. Когато остава без работа, семейството му го изхвърля и той попада на улицата сам и неподготвен. Тогава се появява Йоши. Тя е много по-млада, всъщност нейният баща е на  годините на Наоки. Прибира го в жилището си, което е с размерите на „килера под стълбите”, намира му работа на половин работен ден в пощата. http://vimeo.com/11478536  Парите обаче са крайно недостатъчни и тя започва работа още на 2 места и така цели 5 години, когато се появява Шон МакАлистър с камерата и изключителното чувство за момент и ситуация. Най-вероятно документалистът е попаднал на точното място в точното време, защото с лекота героите разкриват пред него цялата трагедия на своето съществуване. Те го допускат в дома си, на масата си, в леглото си, в службата и му разкриват целия порой от интимни, личностни и професионални проблеми. Използването е взаимно, Шон МакАлистър прави изключителен филм за Япония такава, каквато не я познаваме. Едно риалити за прословутата японска примиреност и прикрития, но бушуващ протест на хората, живеещи като Наоки и Йоши. За двойката това е като психотерапевтичен сеанс, от който са имали нужда. Те споделят с камерата състояния, които не са приети за теми в тяхното общество, като трите развода на Наоки, възрастовата разлика, това че той изкарва по-малко пари от нея и върши всички домакински задължения, че имат сексуални проблеми, защото той е депресиран от ситуацията, в която се намира, а виаграта се оказва непосилна за семейния им бюджет. Не говорят по между си. Тя пие, за да забрави униженията, които търпи заради работата си като компаньонка. За да заспи, пие хапчета, чиито странични ефекти са дезориентация и загуба на паметта. Но всяка неделя ходи на семейното събиране в къщата на родителите си и само тогава може би се чувства относително спокойна и като нормален човек. Този филм не съди начина им на живот, не дава рецепта за щастие или нещастие, за това кое е правилно или и кое не. Той не укорява, а показва една скрита, но съществуваща част от човечеството. Човечество с милиардите си жени и мъже, които не смеят да си зададат въпроса „Щастлив/а ли съм”. http://www.seanmcallister.com/php/japan.php