петък, 30 ноември 2012 г.

България vs Ирландия


През 2005 г. в България е открито посолство на Ирландия. Посланик е Н.Пр. г-н Джон Роуан. Макар от скоро у нас  институцията активно организира събития. Направи ми впечатление, че Негово Превъзходителство присъства на  всички събития, които съм посетила. Участва в откриванията, представя гостите и определено проявява фино чувство за хумор. 
Оказа се, че тази черта е типична за ирландците. В календара на културния афиш за ноември бе вечер на ирландката гайда. Тя се проведе в и със съдействието на Съюза на Българските Архитекти. За по–интересно домакините са решили да поканят представител на българските гайдари. Гостите от страната на тучните пасища, замъците, червените коси, леприконите и уискито бяха двама. Дез Маккейб – гайда и Брайън Коноли - банджо, а ученикът от испанската гимназия в София Емилиян Тодоров представи два вида местни гайди. Гостите са родом от Белфаст и както се оказа са от един град с посланика. След кратко представяне от Н.ПР- г-н Джон Роуан думата взе Дез Маккейб и аудиторията попадна в капана на неговия чар. Започна с поздрав на ирландски и преводачката, както и присъстващите онемяха. Всички разбрахме само думата банджо. С хитра усмивка от очаквания резултат той продължи на английски. Бяха изпълнени три песни на ирландска гайда. Междувременно той обясни устройството на инструмента допълвайки, че въвеждането на въздуха в гайдуницата става посредством два мяха задвижвани с лактите, което дава свободата на свирещия да пуши лула и да пие уиски J. Нещо което за нашите гайдари може да е само мечта ;).  След него троен сет направи Емилиян Тодоров, който макар и много по-млад прояви завиден професионализъм. Той бе в традиционна народна носия. Последва изпълнение отново на гостите в дуо банджо и гайда. За финал имаше надсвирване с български и ирландски фолклор съпоставени българска срещу ирландска гайда с лек ретуш на банджо. Истинско удоволствие за зрителите и участниците, които видимо се забавляваха.





Гайдата произхожда от Индия. Позната е в античния свят. За нейното използване от траките също има сведения. В етно музиката тя е позната в Турция, Гърция, България, Италия, Франция и Шотландия. Състои се от мях, главини, духало, гайдуница, пискуни и ручило. Мехът е от ярешка или агнешка кожа, главините от дряново дърво, но може да се използват рога на вол, елен или коза. Пискунът се изработва от тръстика или бъзово дърво. За ручило също се използва дрян. 

сряда, 21 ноември 2012 г.

"Света Богородица" или "Червената църква"




Като малка израснах с книгите, които мама ми купуваше, а тя е жена с въображение и вкъщи имах приказки, митове и легенди от цял свят. По това време работеше в  художествената академия и двамата с брат ми рисуваха. Може би, затова като пораснах записах история на изкуството. Освен следенето на буквите по стари прашни книги в библиотеките и новите у дома започнах да търся съмишленици с които да посещавам места станали част от легендите. Ето едно от тях. Впечатляващо изискващо респект и уважение стъпвайки по него и вървейки по историята му.  
Червената църква, която се намира до Перущица, е един от най-големите храмове построени в България. Този тип християнски култови съоръжения се издигат веднага след официалното признаване на християнството през 313 г. Те са правени на места, където в миналото са измъчвани християни или над техните гробове. Това става, като над гроба се издига колона, а след това и абсида после се добавят и други постройки. Предполага се, че мартириума е построен през ІV в. и по-късно целият комплекс е разрушен. На негово място към края на V в. е издигната църквата „Света Богородица” станала известна като „Червената църква”, заради римските тухли и розовият хоросан от които е съградена. Повечето изследователи се обединяват около мнението, че съоръжението е от времето на император Анастасий І. Те смятат, че е част от застрояването, което е почнало след Вселенския събор на Помирението проведен в Сердика през 343 г., за да пази паметта на първите християнски мъченици по тези места. Обикновено храмовите комплекси наследявали територията на езически светилища. Такъв е и района на „Света Богородица”. Архитектурата е четери-конхална централна зала с разположение запад, север, юг на конхите. В четвъртата източната е разположен олтара. Куполът е бил висок и полусферичен. От западната страна наосът е завършвал с два нартекса и портик. Размерите на сградата впечатляват - 32 на 26 метра. Има сведения, че църквата е била богато украсена. Намерени са фрагменти от мозайки, облицовъчни мраморни плочи по стените, а над тях стенописи. Някои от стенописите са датирани VІ – ХІ в.
Издържали изпитанията на времето така изглеждаше този исторически паметник преди да започне реставрацията му. 













Абсида – място за безкръвно приношение и духовенство.
Мартириум – място за мощите на християнски мъченик.
Конха – полукръгла ниша 
Олтар - най-важната част от храма там се намират светия престол и жертвеника
Наос – мястото за богомолците
Нартекс – най-западната напречна част на храма
Портик – пристройка към входа на сградата

четвъртък, 15 ноември 2012 г.

„CARPE DIEM" на МАКДОННА-МОСХО ТЗАВЕЛЛА



"CARPE DIEM"

Нека да ви запозная с Макдонна-Мосхо Тзавелла. Тя е лирична, безвъзвратна романтичка и изгубена в детското фантазьорка. Няма как да не го забележите още при първия досег с нейните картини. Наситени цветове, бонбонен колорит, пределни граници на формите. Наивистичният подход, който е избрала не е случаен. Не съм сигурна дали използва реалността, като я вкарва във въображаемият си свят или трансформира фантазията си в живота притегляйки към себе си и други романтични души. На нея, обаче, не й е достатъчно да тича само по измислените бели пътища. Макдонна-Мосхо Тзавелла е намерила начин да съчетае двата свята. Насочва се към културологията и през 1996 г. се дипломира в СУ "Св. Климент Охридски" със образователна степен магистър. През следващите години специализира гръцко изкуство и култура, култура на антропологията, история и философия на изкуството в Гърция, Италия и Холандия. В момента работи върху докторат изследващ културата на всекидневието и градския живот на Гърция. 
Ще спра до тук и ще ви оставя да видите как представи художничката директора на Унгарския културен институт Тошо Дончев, и какво каза тя по време на откриването на изложбата. И както гласи заглавието на експозицията "CARPE DIEM" или Възползвай се от деня, така и вие се възползвайте от дните, за да се насладите на щастливите моменти. 







Изложбата ще продължи до 29 ноември 2012 г. 

сряда, 14 ноември 2012 г.

Jazz в сряда




      Джаза не се наследява, въпреки, че е със световни традиции и дълбоки следи оставени от музиканти известни дори на хора слушащи други стилове. Оказа се, че той се появява в незнаен момент, където е нужен. Няма значение дали е на прашния тротоар, в задимен клуб, празен хол,  лунно стълбище, под светлините на неоновия град или на морската алея. Това разбрах от разговора ми с Балаж Бади и Даниел Сабо. Двамата млади унгарски джазмени изнесоха концерт в унгарския културен институт. Талантливи и много артистични завладяха публиката със свои композиции, както и с такива на известни унгарски и румънски автори. Заради музиканти като тях прослушах джаз. Музиката им се носеше леко като въздух, меланхолично като есенно листо понесено от вятъра, игриво като врабче подскачащо напред- назад и бурно като планински поток. По време на интервюто разбрах, че като дуо съществуват от пет години. Балаж Бади, който свири на барабани, е завършил специалност джаз. Той е първият музикант в семейството и фюжън-а е изцяло личен избор. 




Даниел Сабо свири на един специфичен и за нашите ширини екзотичен инструмент – цимбал. Той също приема джаза като незнаен повик, самороден без предистория. За цимбала се води спор дали е струнен или ударен. Това е целта на Сабо, да намери мястото му. Той започва кариерата си като изпълнява народна музика. Съдбата обаче има свои планове и среща музикантите преди седем години. И така до днес със сериозна биография зад гърба си те ни пренесоха в техния свят. На моменти романтичен със загадъчните стъпки на мистериозна жена, друг път носена от конски тропот се озовавах в дивия запад, после, изведнъж долавях източни легенди с фин мотив от прасковен цвят. 

      За да не се изгубим в превода допринесе директора на УНК Тошо Дончев, който любезно и търпеливо превеждаше двупосочно български – унгарски.



      Балаж Бади се дипломира в Музикалната академия „Ференц Лист” в Будапеща със  специалност „джаз”. През последните десет години той е сред елита на унгарския и международен джаз. Първоначално е част от групата Whiteful Band, а през 2004 г. основава Квартет Балаж Бади. Той е преподавател по ударни инструменти, а между  2007 и 2010 е директор на секцията по джаз към Музикалното училище „Д-р Дюла Лаушман”. В момента е преподавател в Художествената гимназия „Звук-Цвят-Пространство” и е член на борда на Съюза на унгарските джаз-изпълнители.
Даниел П.Сабо завършва специалност „етнография” в Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош”. После следва в Музикалната академия „Ференц Лист”,Будапеща, специалност „цимбал”. Той е член на Квартет Балаж Бади, на оркестъра на Денеш Немет, който свири народна музика и др..
      Заради музиканти като тях прослушах джаз, а заради вечери като тази Унгарския културен институт е сред първите в моята класация по отношение на събития и организация. Вечери като тази са правило, а не изключение.

неделя, 11 ноември 2012 г.

За Сливен, хората и историята




   
С този текст бих искала да се обърна към жителите на Сливен. Да им припомня някои факти от историята на града им. И да им покажа, че във всяко време, независимо колко е тежко, се раждат хора със силна воля, свободен дух и широко отворени очи, за да видят нещата над ежедневните ограничения. Проблеми има във всяко общество по всяко време, но има и събития и хора, които ни карат да се гордеем и да продължим напред. Тези събития, личности и обрати не трябва да забравяме, защото историята е жива докато някой я помни. 
Няма българин, който като чуе Сливен и да не добавя „градът на 100-те войводи“. Всички са чували за природния парк Сините камъни, известен под името Карандила. По-малко познато е, че до първата четвърт на XIX век Сливенско поле е част от Розовата долина. След Руско-турските войни от 1806–1812 г. изселническите вълни от града довеждат до упадък на производството на розово масло. Източно от града се намира „Долината на прасковите“. Открих и някои от старите названия на Сливен - Савулен, Суида, Туйда, Ислимие, Истилифинус, Селимно, Свилне, Сливно. Намерени са останки от примитивни каменни сечива в местността Хисарлъка, датирани към новокаменната епоха 6 хилядолетие пр.н.е. Пак там е и тракийско селище около V — III век пр.н.е. за това сочат тракийска керамика и елинск монети. 

През 2 век пр.н.е. районът на Сливен става част от Римската империя , когато са покорени Кабиле и Аполония. През 46 г. пр.н.е. землището на града е включено в новосъздадената римска провинция Тракия. И така мога да продължа доста дълго, но ще го спестя и ще премина към акцента на моето обръщение. След като през 17 век градът се оформя като проспериращо занаятчийско средище, където тридесет и пет хана дават подслон на търговци на оръжия (пушки, пистолети) и сечива, районът придобива сериозна значимост със своите близо хиляда работещи магазина. През 1860 г. се основава читалище „Зора“. Последвано от Театъра - благодарение на Сава Доброплодни, който написва първата в историята ни пиеса - Михал Мишкоед и най-важното, според мен, събитие в сферата на промишлеността в района - фабриката за текстил на Добри Желязков. Тя е открита през 1836 г. и е първото промишлено предприятие на Балканския полуостров. Това бе и поводът да посетя съвсем наскоро Сливен, а идеята за текста дойде от това, че намирането на фабриката беше с повишена трудност, а част от това бе и незнанието на хората за съществуването й. Кой е Добри Желязков. Той е първия български предприемач, разработил ниша, подготвил проект и намерил спомоществовател в лицето на султан Махмуд ІІ. 

Ето и как се случило това. Като сливенски абаджия постоянно се опитвал да оптимизира процеса на производство на аба. След края на Руско-турската война през 1830 г., емигрира в Русия, Севастопол. Там се захванал с търговия и скоро успял да натрупа прилично състояние. Междувременно създава семейство, с което се мести в Екатеринослав, където имало голяма текстилна фабрика. За кратко време Добри Желязков изучава производствения цикъл. През 1834 г. се завръща в Сливен. Открива собствена работилница, в която прилага наученото в Русия. Работата му потръгнала и бързо се разчува, а слухът стига и до ушите на султана. Той бил далновиден и видял в българина възможност за обновление на империята. Добри Желязков получава покана да представи опита и идеите си в двореца. Последиците от това са, че на 16 февруари 1836 г. султан Махмуд ІІ подписва ферман, с който узаконява първата българска фабрика в Сливен и отпуска 2 млн. гроша за основаването й. Ето какво гласи указа: 

Такива лица, намиращи се в империята ми, като него, са заслужили моето императорско благоволение - най-първо той е освободен от данък и други подобни тегоби в държавата ми... следователно внимавайте, щото от 1251 (1836 г.) да не искате от него никакъв данък и други подобни даждия, за която цел е обнародван настоящият ми ферман...“ 

       Сега, надявам се, разбирате защо е хубаво да помним историята на мястото, в което живеем, да се интересуваме, да предаваме на идващите след нас и да не униваме в тежки времена. Винаги има начин и е въпрос на гледна точка и широко отворени очи. Хубаво е, когато няма указателни табели, сложени от подходящите институции да го направим ние, защото можем и трябва да сме съпричастни. 



събота, 10 ноември 2012 г.

Пари, история и култура обединени в "Ние, пазителите"















Когато колекционерите и музеите работят съвместно, се получават продукти с високо качество и историческа значимост. Какво имам предвид! В последните 20 години държавните музеи и галерии не купуват произведения на изкуството, а набират такива чрез дарения. При археологическите находки ситуацията е сходна. Те са с много висока себестойност и иманярите предпочитат да ги продават на частни колекционери в страната и чужбина. За предпочитане е когато това става, в пределите на страната, защото шансът да бъдат изучени, макар и нищожен, е по-голям. Проблем се оказва узаконяването на такава колекция. Затова и много ценни находки не виждат изложбени зали, не се радват на вписване в книгите, не са проучени, описани и каталогизирани, нямат репродукции, чрез които да бъдат изучавани. Оказа се, че има място, където този проблем не съществува. В Пловдив има много добър диалог между сдружението на нумизматите и Регионалния исторически музей. На 9 ноември бе открита първата национална нумизматична изложба „Ние, пазителите!”. Това събитие е факт именно заради добрите взаимоотношения между Нумизматично дружество – Филипопол, Съюз на колекционерите в България и Музей на съединението в град Пловдив. Експозицията е и своеобразен апел към бъдеща по-толерантна законова уредба в тази сфера. В тази връзка не случайно е подбрана датата на откриването, а именно навечерието на 10-ти ноември. Ще ви направя съпричастни потапяйки ви в атмосферата:  

                    
      В зала „Съединение” е показана малка част от колекцията „Монетите на Античен Филипопол”, събирана над 45 години. Изложени са монети, монетовидни предмети от Античността, старинните накити от монети, банкнотите, книги по темата, писани през 19 век от български и чужди автори. Интересното е, че могат да се видят монети с уникални изображения, които могат да послужат за събиране на информация за съществували културни и архитектурни обекти. Такава е и монетата, представяща храмът Кендрос, за когото се предполага, че е бил на Джендем тепе. Той е бил посветен на Аполон Кендризийски. Също толкова интересна е и монетата с образа на Херакъл. Той е гол в лявата си ръка държи кожата на Немейския лъв, стъпил най-отгоре на Бунарджик тепе. В по-ново време са монети с номинал 2,5 ст. от 1888 г. и 50 ст. от 1916 г. Но по-добре чуйте информацията от председателя на НД - Филипопол Петър Неделев, който беше така любезен да даде интервю за всички, които не можаха да присъстват на откриването: 
      

Надявам се, че успях да привлека вниманието ви и ще отделите време да посетите прекрасната експозиция, която са подредили Нумизматимното дружество – Филипопол, Съюза на колекционерите в България и Регионален исторически музей – Пловдив. 






петък, 2 ноември 2012 г.

IРad Mini - новото малко бижу от Apple




По-малък, по-тънък, по-лек. На Mini всичко му е По.
Не отстъпва като показатели от стандартния IPad - powerful A5 chip, FaceTime HD camera, iSight camera 1080p HD video recording, супер бърз wireless. Предлага достъп до над 275,000 приложения готови за сваляне от App Store. iPad mini е iPad във всички аспекти, но в по-малък размер. 7.9 инчовият дисплей предава кристално ясна картина. Притежава същата LED технология за фоново осветление като по-големият си брат IPAD. През него можете да сърфирате използвайки Сафари. Можете да локализирате местоположението си и да проверите какво и къде се случва с Maps. Можете да направите и прегледате снимките и видеоклиповете си до най-дребните детайли. С помощта на FaceTime call можете да поздравите семейство и приятели във видео разговор.
От самото начало IPAD е създаден да бъде мощен, способен, но също така и лесен за използване. Това което прави IРad Mini толкова впечатляващ е, че няма ограничения в това което можеш да направиш с него. Той е достатъчно малък и удобен, за да го хванеш в една ръка, но и достатъчно голям, за да виждаш всичко с нужния за очите комфорт. Стъклото и алуминия придават елегантност и удобство на докосване.
23% по-тънък или 7.2 мм и 53% по-лек или около 0.300 гр. В работен режим издържа до 10 часа. С него можете да четете, да гледате, да пишете да правите всичко което поискате колкото време пожелаете. 

преведено от apple.com

четвъртък, 1 ноември 2012 г.

Рисунките на Слона


В деня на будителите, в една малка галерия, сгушена между централните столични улички, обгърната от старите тухлени сгради, бе открита изключителна изложба на Георги Божилов – Слона. Тя е уникална като съдържание, защото показва 24 рисунки, а рисунките на Слона са свят личен и до скоро неприкосновен. Знае се, че той е ги е унищожавал малко след създаването им. Затова тази находка е толкова ценна. На откриването присъства дъщерята на художника Мия Божилова, която така любезно предостави произведенията, Анжела Данева, която наскоро издаде книгата „Георги Божилов – Слона. Портрети на духа”. Откриването бе поверено да доц. Ружа Маринска, изкуствовед и бивш директор на НХГ. Ето какво каза тя:   


Георги Божилов е роден на 13 юни 1935 г. в Пловдив. През 1959 г. завършва декоративно монументална живопис при професор Георги Богданов. Началото на творческия му път е белязано от участието в Първото международно биенале за млади художници, проведено в Париж. Създава много портрети, пейзажи, фигурални композиции. В картните му са пресъздадени образи от действителността. В последствие тези образи се разтварят до абстрактни усещания. В момента къщата, в която е живял и рисувал художникът, е превърната в музей с прилежащи ателиета. Там младите носители на пловдивската художествена традиция ще продължат да дават живот и цвят. Новосформираният културен център се намира на прекрасно историческо място точно до южния вход на Античния театър. Георги Божилов загива на 30 май 2001 г. в автомобилна катастрофа.