четвъртък, 31 януари 2013 г.

Първи фестивал на ледените фигури в България



       Първият ден от първият фестивал на Ледената скулптура в България. Когато прочетох за инициативата много се зарадвах, защото съм виждала в медиите как изглеждат тези събития по света. Авторите създават истински произведения в мащаби и с прецизна детайлност. Нямах търпение да видя какво ще предложи Sofia ice fest. Ето как го видях. Машина за рязане на маломерни ледени блокове, две ескимоски фигури на ескимоси в които можеш да се снимаш, една мъжка фигура с вградени рекламни материали на мобилна компания, стереопорено иглу и езерце със стереопорени плаващи обекти, леден бар в процес на довършване, ледена женска фигура, украшения изработени от употребената пластмаса използвана в нашето ежедневие и още една директна реклама на режещи инструменти върху ледени късове, а в дъното се виждат няколко необработени ледени къса, които всъщност ако бяха ситуирани в реда на експозицията щяха да стоят доста свежо и абстрактно. Най-интересното, за мен, бе леденият бар с чашите изработени от лед и пластмасовата пластика, а явно след бара най-атрактивна бе композицията предлагаща театрална снимка. Останах малко разочарована, защото очаквах повече ледени фигури и по-атрактивни, но се надявам в следващите години това да стане и да се включат още творци. Организаторите предвиждат фестивала да продължи седем дни като са поканили двама чужди скулптори от Русия и Украйна. Предвижда се демонстрации по обработване на лед, светлинно шоу и разказване на зимни приказки в иглу. Ще се засегне и тема като „Климатичните промени и ледената шапка на Земята”.  





 





неделя, 27 януари 2013 г.

Амадеус 257


      
        Първият ми досег с Моцарт беше в кино „Влайкова” през далечните 80 години на миналия век. Знам, че продукцията е от 1984 г., но не помня кога точно излезе в нашите киносалони. Определено филмът беше впечатляващ от първата до последната минута. Грабна ме и ме държа в напрежение още с началните кадри на умиращия композитор, чиито ноти звучаха с такава сила, че целият салон занемя. Споделям това, защото днес се навършват 257 години от неговото раждане. А на гений като него трябва да отдадем нужното уважение дори с няколко реда. 

     Волфганг Амадеус Моцарт е роден на 27 януари 1756 г в Залцбург. Възможно е дарбата, която има да е наследствена, тъй като баща му Леополд Моцарт е известен за времето си педагог и композитор. Кръщелното име на Амадеус е Johannes Chrysostomus Wolfgangus Theophilus Mozart. Интересно е, че първите две имена са в чест на Свети Йоан Златоуст. Геният му се забелязва още на невръстните три годинки. На пет вече композира, а година по-късно изнася концерт пред австрийската императрица. 
       Моцарт има изключителен слух и памет и може да изсвири всяко музикално произведение, след като го е чул само веднъж. Импровизира с лекота. Не ползва чернови. Ще спомена и сестра му Ана, която също е много талантлива. Тя свири на клавесин и прави с баща си и брат си няколко турнета из цяла Европа. Публиката му е от елита на обществото - кралица Мария-Тереза, крал Джордж ІІІ, Гьоте дори самият Бах. 
       Волфганг е един от най-известните австрийски композитори от времето на класицизма. Голяма част от неговото творчество е признато за изключително в областта на симфоничната, камерната и клавирна музика в операта и хоровото изпълнение. Сред най-известните му опери са „Сватбата на Фигаро”, „Вълшебната флейта”, „Дон Жуан”. Няма човек, който да не е чувал „Малка нощна музика” дори и като израз. 
     В известен смисъл може да се каже, че Моцарт има голям късмет, защото по това време музикантите не са на почит и църквата определя правилата за стил в музиката. Операта е тогавашния вариант на кръчма и посетителите наблягали на пиенето, а не на музиката. 
      След години Амадеус заминава за Виена, където остава до края на живота си. Там по поръчка на император Йозеф ІІ пише операта "Отвличане от сарая". Тя жъне огромен успех и бива поставена във всички немскоезични страни. Моцарт се сприятелява с Йозеф Хайдн, за когото създава шест знаменити струнни квартета. 
        Волфганг Амадеус Моцарт има един брак и избраницата се казва Констанца. Тя не е красива, но е добродушна и се грижи за съпруга си. През по-голямата част от брака боледува или бременна и често дълго време е на легло. Имат шест деца, но само две от тях остават живи. 
        Волфганг Амадеус Моцарт умира на 35 години на 5 декември 1791 г. след кратко боледуване. През целият си живот той има проблеми със здравето. Години наред се разпространява съмнението, че е отровен от Антонио Салиери, заради професионална завист. Това предположение е отхвърлено от изследователите, според които най-вероятната причина за смъртта му е изтощение и бъбречно заболяване. Според едно антроположко проучване върху черепа на Волфганг Амадеус Моцарт са открити следи от черепно-мозъчна травма. Заключението което прави професора, който го е изследвал е, че костите не са зараснали правилно и е вероятно това да е причинило вътрешни кръвоизливи и инфекции. Съчетани с бъбречната недостатъчност са възможна причина за смъртта му. 
         Тъжен е фактът, че композиторът е погребан в общ гроб. Съпругата му Костанца моли император Леополд II за пенсия и организира поредица от концерти с музика на покойния. С помощта на втория си съпруг през 1826 г. успява да публикува биографията на Моцарт. 
         Ще завърша с нещо съвсем ново и любопитно. Оказа се, че експерти са разчели надпис на вид табакера от 18 век, която се намира в къщата музей на Волфганг Амадеус, според който портрета на кутията е първият и достоверен облик на композитора.

петък, 25 януари 2013 г.

Все така акуален Владимир Висоцки днес щеше да навърши 75



   Днес, 25януари, се навършват 75 години от рождението на една от най-провокативните личности на СССР – Владимир Висоцки. Известен с хапливите си текстове, насочени към социалната и политическа обстановка, както и междучовешките отношения, той става символ и любимец на хората в тогавашния соц. Лагер, искащи промяна. Поет, певец, писател, театрален и филмов актьор, той създава и оставя стотици песни и повече от хиляда стихотворения в наследство. Изиграл е много филмови роли, изнасял е концерти в Русия, чужбина, а през 1975 г. московския бард идва и в България. 

      Роден е Москва през 1938 година. Майка му и баща му се развеждат и той остава при баща си. Между 1947 - 1949 г. живее и учи в Германия, където баща му е разпределен като военнослужещ. Пет години след завръщането си в родината Висоцки влиза в драматичен кръжок, ръководен от Владимир Богомолов, който открива актьорския потенциал в младежа. 

     От 1956 до 1960 година е в класа за актьори на Московски художествен академичен театър „Немирович-Данченко“. Кариерата му на актьор минава през няколко няколко етапа. Около година работи в столичния театър „Пушкин”, към три години е в различни киностудии и най-дълго остава в Театъра за драма и комедия Таганка в Москва. 

    В лично отношение има три брака и двама сина. Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. по време на Олимпийските игри, провеждащи се в Москва. За неговата кончина се съобщава няколко дни по-късно, а официалната версия е сърдечен удар. Новината е отразена в цял свят и западни станции, като „Гласът на Америка” пускат негови песни.

АЗ НЕ ОБИЧАМ


Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полу смели,
Полу неща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Владимир Висоцки

вторник, 22 януари 2013 г.

Бонбоненият Жани


Илюстративен и разказвателен в своя наивизъм Иван Михайлов – Жани пренася душата и спомените си върху платната. По детски чист и цветен е светът на Жани. Такъв е в общуването си с хората. Въпреки своите близо 53 години художника е открит, неформален и естествен. По време на откриването на изложбата му в галерия София Прес той показваше всяка една от картините и разказваше как, къде и по какъв повод я е създал. Може да се каже, че авторът е направил сборна изложба в която е събрал картини от 2001 година до днес. Прави пейзажи на Витоша, Рила, Созопол, Родопи, Пирин. Рисува някои картини от натура, други по снимки, които сам е правил, трети по спомен. Когато го попитах как подбира цветовете, каза, че те са такива каквито му харесват. Обича да пресъздава обектите, когато са обляни от слънчева светлина, защото тогава вижда колорите най-ярки и чисти.
Винаги съм се чудила дали изборите на човек определят темперамента и съдбата му или съдбата направлява избора. Такъв е и този случай. Иван Михайлов – Жани завършва техникума по керамика и стъкло и това се отразява в изграждането на формите и обемите. Влиянието на керамиката личи много и в подбора и комбинирането на тоновете. По-късно продължава образованието си в Свободната академия „Жул Паскин” завършвайки майсторски клас при проф. Николай Майсторов, който също присъства на откриването на изложбата. Негови картини са притежание на колекционери както в Европа, така и в Америка. Изложбата можете да посетите до 8 февруари. Цените са адекватни на качеството и пазара, а творбите му са прекрасно допълнение за всеки дом.  









сряда, 16 януари 2013 г.

Един класик на 413 - Педро Калдерон де ла Барка.

       На 17-ти януари се навършват 413 г от рождението на испанския драматург Педро Калдерон де ла Барка. У нас са преведени само няколко от неговите произведения сред които "Лекар на своята чест", "Непреклонният принц", "Невидимата дама" и "Животът е сън".
        Като типичен испанец пълното име на Барка заема почетните два реда – Педро Калдерон де ла Барка и Бареда Гонзалес де Хенао Руиз де Бласко и Ринаньо. Роден в Мадрид през 1600–та година той има динамичен и много драматичен живот. Баща му е испански благородник и държавен ковчежник, но умира, когато Барка е на 15 и отглеждането му е поверено на свещенически орден. Нещо което не му е присърце и той тръгва на своята мисия, която го отвежда до Мадрид. Там печели няколко театрални конкурса в чест на Свети Исидор. „Любов, чест и власт“ е първата играна негова пиеса, чиято постановка е поставена и в Кралския дворец.
         Бил е войник и за проявена смелост и бойни заслуги му е присъдена специална пенсияЗнае се, че има син Педро Хосе, чиято майка умира скоро след раждането и  детето е  поверено на грижите на сина на брат му. Малко преди това умира брата на писателя. Вероятно, заради тези събития Барка  се връща към духовенството и става монах в ордена на Свети Франциск. В този етап от живота си той спира със светските пиеси и прави няколко религиозни. И в тях се проявява интуитивния усет за злободневните проблеми. "Военни поръчки" и „Вавилон – истински и мистичен“ са разследвани от Светата Инквизиция, като последната е забранена за няколко години. Един от най-влиятелните проповедници Хортензио Феликс Парависино, заклеймява стила на Барка. Разбира се темпераментния писател си отмъщава създавайки произведението „Вечният принц”, където осмива речитатива на духовника. 
        Таланта на Барка бива признат от крал Филип IV, който го прави рицар на Ордена на Сантяго. Получава званието почетен Капелан. Последната си пиеса пише малко преди смъртта си и тя е в чест на сватбата на Шарл ІІ с Мария Луиза Орлеан озаглавена „Хадо и Дивиса Леонидо и Марфиса“. На 25 май 1681 година великият драматург напуска земният си път в пълна нищета въпреки високия си социален статус и кралско благоволение.

петък, 4 януари 2013 г.

Ян Гамаш - социални реминисценции


Ян Гамaш / Ian Gamache е млад художник, който живее и твори в Монреал. Намерих го в интернет и започнах да го следя. Работи основно в областта на живописта и рисунката. Прави колажи, има интереси във фотографията, инсталациите и перформансите. Участва в различни местни проекти.
С рисунките си Ян Гамaш изследва колективната памет следвайки универсални теми, като: история, войни, ролята на половете, религията, като същевременно слага акцент на ролята и ограниченията на художника в съвременното общество.
Рисунките му са изградени схематично с прости и груби линии. Те разказват истории, които комуникират активно със зрителя. Той намира неговият вид рисунък за аналогичен съвременен вариант на пещерния. Този вид рисуване може да преминава културата и езика и да се разбира от всички чрез най-основните ни сетива.
Ян Гамaш споделя идеята изкуство за самото изкуство. Той смята, че идеята на абстрактността в живописта е точна такава. Задава си въпросите: „Може ли този вид изкуство все още да е актуално и днес? Или да трябва да остане само в рамките на декоративното!? Може ли да се каже нещо повече за нашето общество? Или това е просто, за да се развиват естетически нашите граници и да се създават концептуални капани!? Поставя под въпрос това, което е по-важно: изображения на изкуството, които могат да пътуват по света в интернет и в една книга или оригинална картина, която седи в едно мазе или музей.”
По този повод Ян Гамaш смята, че живеем в епоха, където изкуството пътува глобално има много повече възможности да се види. Не само на изложения, фестивали, форуми и галерии, а в мрежата, чрез принти благодарение на напредналите технологии за печат. С тези нови методи за показване изкуство, става част от глобалния информационен обмен пресичайки граници и култури търсещо общи теми и разбирания.
Благодарение на една от тези съвременни форми на общуване имах възможността да направя трансконтинентален разговор с художника.

Каква е твоето образоване? 

Завърших художествено училище. Имам бакалавърска степен в Академия по изкуствата. По-скоро, обаче, се обучавах сам. Разбира се художественото училище ми даде пространство и време, за да разбера нещата. Мисля, че най-много научих от книгите за художниците и техните репродукции.

Какво те вдъхновява? 

Предполагам, че състоянието на човека. Това е общ отговор, но може да се каже също, „историята”, или начина, по който гледаме на историята и по какъв начин изкуството е повлияло на начина, по който виждаме историята. Понякога има и лични елементи които стават част от процеса. Но това е относно съпричастността и емпатията към другите, и каквато и да е темата аз я работя.

Защо използваш точно тези цветове? Те са толкова земни, напомнят на земята, скалите и част от прехода на късната есен към зимата, когато природата е монохромна. 

Мисля, че цветовете които използвам са се променили през годините, но аз никога не съм бил от най-експресивните колористи. Предполагам, че предпочитам локалните земни тонове и цветовете като кафявото, черното и бялото. Въпреки това, мисля, че много повече цветове излизат в новите ми работи.

На колко стилови периода можеш да разделиш творчеството си? Аз виждам поне два!

За мен, предполагам, че очевидните от тях ще бъдат период на Пикасо / Кубизъм, а също и пост абстрактен експресионизъм на изкуството от началото на 60-те години. Хора като Робърт Раушенберг и Джаспър Джонс. Но се опитвам да погледна изкуство от всички периоди. Изкуството е нещо, което расте и се развива и ще има ефекти върху различни творчески периоди. Често един така наречен художествен период, е реакция на определено художественото движение.










Линк км сайта на художника: http://iangamache.com/